Последните дни на Кондора [bg]

Вин пристъпи към закрития с летвички отвор, откъдето можеше да говори. Поръча си телешко с броколи, усети как стомахът му се бунтува и добави и ориз с телешко. Усети как парите в джоба на джинсите му намаляват, но въпреки това поиска и бутилка, която рекламираше съдържанието си като ИСТИНСКИ ПОРТОКАЛОВ СОК, така че сигурно имаше поне мъничко витамин С и други хранителни вещества.

Китайката излая поръчката срещу него, видя го как кима и извика нещо — вероятно на мандарин — на облечения в бяло готвач.

Не можеш да ги застреляш през плексигласа, обаче и те не могат.

Нямаше никакви столове и маси, на които клиентът да се настани и да поседи.

Навън колите профучаваха в нощта.

— Хай! — Жената с абаносовите очи стоеше от другата страна на плексигласовата преграда. Кафявите хартиени пликове върху въртящата се поставка минаха през преградата с едно завъртане на уверената й ръка и се появиха от отсамната страна на лекьосания плексиглас.

Вин остави точната сума, а тя отново му излая през отвора за парите.

Чакай.

Той вдигна още една банкнота от един долар и посочи към кофата за смет до стената:

— Искам да купя… примерно пет от черните пликове за смет, от големите, по сто литра.

Тя набърчи чело. Застана на пръсти. Повдигна се още малко, притискайки с длани плота — демонстрация на сила, на която Кондора се опасяваше, че самият той надали е способен. Китайката видя двете торби на земята, където чакаше мъжът, навлякъл две якета едно върху друго, и усмивка, на която тя не вярваше нито за секунда.

— Ти сан дзя цюан.

Обърна се и изчезна зад фризера.

Върна се, стиснала в едната си ръка руло с найлонови пликове, сложи няколко от тях намачкани до кафявите хартиени торби върху въртящата се преграда и завъртя всичко през бронираната преграда към очакващите ръце на Вин.

— Задръж си долара — каза му тя. — Понякога всеки се чувства като окаяно улично псе.

Той знаеше, че не бива да й натрапва долара си или да се опитва да й даде бакшиш. Даде й усмивка, на която тя този път повярва. Лицето й остана изопнато. Абаносовите й очи го съпроводиха през вратата.

Той пое на север като любимия си измислен герой — мишката Стюарт Литъл. Замъкна се по тротоарите на жилищните квартали. Две къщи с просрочени ипотеки бяха заковани прекомерно старателно, за да бъдат отново отворени някога. Книжна въртележка, останала от празненство по случай нечий рожден ден, стърчеше забодена насред миниатюрна морава и бавно се въртеше в хладната пролетна нощ и ухаещия на пържен ориз въздух.

Надолу по улицата, която се спускаше от дясната му страна, се виждаше тухлената сграда на гимназия и паркирала отпред полицейска кола с работещ двигател; утре пък зад детекторите за метал на входа щяха да чакат въоръжени полицаи.

Уличните лампи очертаваха дървета на хребета на възвишението, тревна площ, заобиколена с черна метална ограда. Над привързаните с верига пръчки на портата пишеше с метални букви: