Съдружници срещу престъплението
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Томи и Тапънс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анна Балева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдружници срещу престъплението». Краткое содержание книги:
Актрисата се взираше в Томи с искрен интерес.
— Наистина ли сте свещеник? — попита тя. — Искам да кажа, римокатолически свещеник? Защото си мислех, че те не се женят.
Есткорт отново избухна в смях.
— Хубава работа — избуча той. — Хитро куче си ти, Томи. Трябва да сте щастлива, че не се е отрекъл от вас, както от всички други мирски суети.
Джилда Глен изобщо не му обърна внимание. Продължи да се взира озадачено в Томи.
— Свещеник ли сте? — настоя тя.
— Малцина от нас са онова, което изглеждат — отвърна тихо Томи. — Моята професия не е много по-различна от тази на свещеника. Не давам опрощения… но изслушвам признания. Аз…
— Не го слушай — прекъсна го Есткорт. — Той се занася с теб.
— Ако не сте свещеник, не разбирам защо сте облечен като такъв — почуди се тя. — Освен ако…
— Не съм престъпник, бягащ от правосъдието — обясни Томи. — Точно обратното.
— О! — Тя се намръщи и красивите й очи го погледнаха объркано.
„Чудя се дали някога ще го схване — помисли си Томи. — Изглежда, за нея трябва да се изразя с едносрични думи.“, а на глас каза:
— Знаеш ли кога са влаковете обратно за града, Балгър? Трябва да се прибираме. Далеч ли е гарата?
— На десет минути пеш. Но не бързайте. Следващият влак е в 6:35, а сега е едва шест без двадесет. Току-що изпуснахте предишния.
— По кой път да отидем до гарата?
— Наляво, щом излезете от хотела. После… нека да помисля… по Морганс Авеню ще е най-прекият път, нали?
— Морганс Авеню ли? — Мис Глен силно се стресна и озадачено се вторачи в него.
— Знам какво си мислиш — разсмя се Есткорт. — Духът. От едната страна на Морганс Авеню са гробищата и според преданието един полицай, загинал от насилствена смърт, става от гроба и върви по стария си маршрут, нагоре — надолу по Морганс Авеню. Призрак-полицай! Представете си само! Но много хора се кълнат, че са го видели.
— Полицай ли? — попита мис Глен. Тя леко потръпна. — Но нали не съществуват духове, а? Искам да кажа… нали няма такива неща? — Тя стана и се загърна по-плътно в наметката си. — Довиждане — сбогува се отнесено тя.
Напълно беше пренебрегнала Тапънс и сега дори не погледна към нея. Но хвърли през рамо един озадачен, въпросителен поглед към Томи.
Точно когато стигна до вратата, тя се сблъска с висок мъж със сива коса и пълно лице, който нададе изненадано възклицание. Като я хвана за ръката, той я поведе през вратата, говорейки й оживено.
— Прекрасно създание, нали? — каза Есткорт. — Но има мозък колкото птиче. Говори се, че ще се омъжи за лорд Леконбъри. Онзи на вратата беше Леконбъри.
— Не изглежда много подходящ мъж за женене — забеляза Тапънс.
Есткорт сви рамене.
— Мисля, че титлите все още имат някакъв блясък — отвърна той. — А и Леконбъри в никакъв случай не е някакъв обеднял пер. Тя ще удари голямата печалба. Никой не знае откъде е изскочила. Не ще да е от някой дворец, смея да твърдя. Както и да е — има нещо дяволски тайнствено в това, че е тук. Не е отседнала в хотела. А когато се опитах да открия къде е отседнала, тя ме сряза и то доста грубо, както само тя си знае. Да пукна, ако знам какво става. — Той погледна часовника си и възкликна: — Трябва да изчезвам. Страшно се радвам, че пак се видях с вас двамата. Трябва да излезем в града заедно някоя вечер. Довиждане.
Той забърза навън. В това време се появи куриер с бележка върху поднос. Бележката не беше адресирана.
— Но е за вас, сър — каза той на Томи. — От мис Джилда Глен.
Томи я отвори и я прочете с известно любопитство. Съдържаше няколко реда, написани с едър и неравен почерк.
„Не съм сигурна, но мисля, че ще можете да ми помогнете. А и ви е по път за гарата. Можете ли да бъдете в Бялата къща на Морганс Авеню в шест и десет?
Искрено ваша
Джилда Глен.“
Томи кимна на куриера, който си тръгна, и после подаде бележката на Тапънс.
— Невероятно! — възкликна тя. — Сигурно още те мисли за свещеник.
— Не — замислено отвърна Томи. — Бих казал, най-после е схванала, че не съм такъв. А! Това пък какво е?
„Това“ беше млад мъж с пламтящо червена коса, агресивна челюст и ужасно парцаливи дрехи. Беше влязъл в залата и сега крачеше нагоре-надолу, мърморейки си под носа.
— Ад! — възкликна червенокосият, силно и яростно. — Това е положението — ад! — Той се тръшна в един стол близо до младата двойка и се вторачи в тях навъсено. — Проклети да са всички жени! Това ще ви кажа! — заяви младият мъж, оглеждайки свирепо Тапънс. — О! Вдигнете скандал, ако искате. Изхвърлете ме от хотела. Няма да ми е за пръв път. Защо да не казваме каквото мислим? Защо трябва да сдържаме чувствата си, да се хилим самодоволно, да повтаряме каквото говорят всички останали. Не се чувствам приятен и любезен. Иска ми се да сграбча някого за гърлото и постепенно да го удуша до смърт.