Огнена стихия
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: bragg saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Панова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Огнена стихия». Краткое содержание книги:
— Здрасти, малката — каза високият, кокалест водач на групата. Ездачите се разположиха в полукръг на тясната пясъчна ивица и надеждата на Сторм, че ще може да им убегне, умря. Лесно можеха да я хванат.
— Може ли да мина? — попита тя.
Разбира се — Водачът се ухили и подигравателно я покани с ръка. Сторм знаеше, че няма да я пуснат. Стисна зъби, изви жребеца и се впусна в галоп. Никога нямаше да я хванат. Но още докато си мислеше това, чу зад гърба си тропот и непогрешимото съскане на ласо. Наведе се напред, изплашена, но тежкото въже се нахлузи на раменете й и стегна ръцете й. Свлече се от седлото и падна тежко по гръб на пясъка, като едва не си глътна езика от удара.
— Пипнахме я — каза единият каубой. Сторм погледна към тях, плюейки пясък, и видя, че е обкръжена, а единият мъж държи здраво въжето, което не й позволяваше да мръдне. Разбра, че трябва да се добере до пистолета си.
— Исусе, благодаря ти! Не е ли кукличка?
— Спокойно — каза водачът и слезе от коня. — Аз съм пръв. — Той и се ухили. Сторм мъчително се надигна на колене, после стана, без да използва ръцете си, привързани здраво към тялото й.
— Няма да избягам — каза тя, — но това въже ми причинява болка.
Водачът сграбчи поводите на черния кон и го отведе настрана. После се захили.
— Сега няма да стигне далече.
— Моля ви, свалете ласото — каза тя.
— Ха, как така не изглеждаш изплашена? — попита той и пристъпи по-близо. Тя стоеше съвсем неподвижно и го гледаше със сила в очите. Сърцето й биеше бясно със страх и гняв едновременно. Той се пресегна и докосна бузата й. Тя се дръпна рязко. Той се изкикоти, докосна я пак и плъзна ръка надолу по рамото и гърдите й, които стисна. Тя се опита да отстъпи, но въжето спъваше движенията й. Каубоят се ухили, сграбчи и двете й гърди и затърка зърната им. Тя заби със всичка сила коляно в слабините му. Той изрева, падна на колене и се преви на две. Тя бясно скочи напред и когато въжето се поразхлаби, се опита да се освободи. Но точно в този момент мъжът, който го държеше, осъзна какво става и дръпна коня си назад, затягайки със смях въжето. Продължи да отстъпва, докато Сторм не се препъна. Падна по лице и той я повлече. Чу се изстрел.
Тя стисна очи, за да не ослепее от пясъка. Помисли, че някой от мъжете е стрелял. След това чу глас, който не можеше да обърка за нищо на света.
— Посегнете към оръжието и сте мъртви.
Брет!
Сторм вдигна очи, дишайки тежко. Брет седеше върху коня си недалеч от нея срещу двама от тримата каубои. Третият лежеше неподвижно на земята. Брет изглеждаше страшен и гневен и тя се изплаши повече от изражението на лицето му, отколкото от това, което се бе случило досега. Държеше пистолета си, малко, седефено оръжие, което не изглеждаше особено опасно. Така, както знаеше, че е още жива, Сторм разбираше, че каубоите ще предизвикат Брет. Така и стана. Извадиха пищовите си почти едновременно. Брет хладнокръвно стреля. Изстрелите прозвучаха толкова скоро един след друг, че й се сториха като един. Мъжете паднаха със слаб вик. Брет върна пистолета във вътрешния джоб на сакото си и обърна към нея студен поглед. Тя се надигна на колене, освободи се от въжето и изплю пясък.
— По дяволите — каза тя грубо. Изтупа пясъка от лицето и очите си и видя как Брет претърси мъжете и ги обезоръжи.
— Зле ли са ранени? — попита тя.
Лицето му беше каменно.
— Мъртви са.
Тя се шашна.
— Ранена ли си? — попита той със хладен глас, който не изразяваше нищо.
Тя изтри уста с опакото на ръката си и изплю още пясък, след което го погледна. Наистина беше бесен. Но не на нея.
— Не — отвърна тя. — Можех да се справя с тях. Тъкмо щях да извадя колта си.
— Да, точно така ми се стори и на мен — каза саркастично той. Отиде до нея и я загледа отгоре надолу, разкрачен.
— Имаш нужда някой да ти набие малко ум в главата.
Тя почувства признателност. Изправи се на треперещите си крака.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря — каза неохотно. Той не отговори. Тя отстъпи и се заоглежда за Демон.
— Не си се подчинила на Пол — каза той изведнъж с безизразно лице. — Пол е твърде добър. — Той се приближи. Тя се отдръпна с внезапен страх.
— Трябваше да помисля — извика тя и затърси Демон с очи.
— Сигурен съм, че щеше да имаш чудесна възможност да помислиш, легнала по гръб, с крака, разтворени за тези господа.
Тя ахна, изчерви се и ускори крачка. Той сграбчи ръката й и я завъртя.
— Пусни! — изкрещя тя. Преди обаче да се осъзнае, той се свлече на колене и я дръпна след себе си. За миг страхът й изчезна. Знаеше, че той ще я вземе в обятията си и ще я целуне. Кръвта й забушува. Изведнъж, за нейна изненада, той я обърна, постави я на коляното си с лицето надолу и тя в ужас осъзна, че той въобще не се канеше да я целува.