Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
Уанджи и Пема ги очакваха с чудесната новина; че кралят е готов да ги приеме на следващия ден. Докато поемаха питателната закуска от чай, зеленчуци и ориз, който, според предписанията на добрите обноски, трябваше да се яде с трите пръста на дясната ръка, техният водач ги постави в течение на протокола за посещението в двореца.
Най-напред трябваше да набавят подходящо облекло за Надя и Кейт. Мъжете се явяваха задължително със сака. Кралят беше човек с широки разбирания и сигурно щеше да разбере, че са с работни дрехи, защото са на път, но така или иначе редно бе да покажат уважение. Уанджи им показа как се разменят церемониалните шалове, тъй наречените ката, обясни, че следва да останат на колене там, където им бъде посочено, докато не им се даде знак, че могат да седнат, и че не бива да се обръщат към краля, преди сам той да го е сторил. Ако им предложеха храна или чай, трябваше да откажат три пъти, а после да се хранят бавно и тихомълком, за да покажат, че оценяват ястието. Да се говори по време на ядене, се смятало за липса на уважение. Бороба щеше да остане при Пема. Уанджи не знаеше какъв е протоколът по отношение на маймуните.
Кейт Колд успя да включи компютъра си в една от двете телефонни линии в хотела, за да изпрати новини на списание „Интернешънъл джеографик“ и да се свърже с Льоблан. Професорът беше неврастеник, но не можеше да му се отрече, че е неизчерпаем източник на информация. Възрастната писателка го запита какво знае за обучението на кралете и за легендата за Златния дракон. Малко след това получи дълга лекция по въпроса.
Пема заведе Кейт и Надя до някаква къща, където продаваха саронги, и всяка от тях си купи по три, защото през деня валеше по няколко пъти и трябваше да имат време да ги сушат. Никак не им беше лесно да се научат да увиват плата около тялото си и да го захващат с пояса. Най-напред го стегнаха така, че едва пристъпваха, после пък го оставиха толкова хлабав, че се свличаше при всяко движение. След няколко опита Надя успя да схване техниката, но Кейт приличаше на омотана в плат мумия. Не й се отдаваше да седне и вървеше като каторжник с пранги на краката. Като я видяха, Александър и двамата фотографи прихнаха в неудържим смях, докато писателката се препъваше, мърморейки през зъби и кашляйки.
Кралският дворец беше най-голямата сграда в Тункхала, с над хиляда стаи, разпределени върху три видими и два подземни етажа. Беше разположен стратегически върху висок хълм, до който се стигаше по криволичещ път, обрамчен от гъвкави бамбукови стълбове с молитвени знамена по тях. Зданието беше в изискания стил на всички други къщи, включително най-бедните, но покривите му бяха керемидени, на няколко нива, увенчани със старинни керамични фигури на митологически създания. Балконите, вратите и прозорците бяха изрисувани в невероятни цветове.
Постовите, облечени в жълто и черно, с кожени куртки и шлемове с пера, бяха въоръжени с шпаги, лъкове и стрели. Уанджи обясни, че те им служели по-скоро за украса — истинските полицаи използвали съвременни оръжия. Добави също, че лъкът бил традиционното оръжие в Забраненото кралство, както и най-предпочитаният спорт. В ежегодните състезания участвал дори кралят.
Бяха посрещнати от двама сановници с натруфени дворцови одежди, които ги преведоха през няколко зали, обзаведени само с ниски маси, големи цветни дървени ракли и купчини кръгли възглавници за сядане. Направиха им впечатление религиозните статуи с даровете от свещи, ориз и листенца от цветя. По стените имаше стенописи, някои от тях толкова древни, че мотивите им бяха почти заличени. Видяха неколцина монаси с четки, глинени делви с боя и тънки златни листове да възстановяват фреските с безкрайно търпение. Навсякъде висяха великолепни бродирани гоблени от коприна и сатен.
От двете страни на дългите коридори, през които преминаха се редуваха врати, водещи към помещенията, където се трудеха десетки служители и писари монаси. Компютрите все още не бяха въведени, сведенията на обществената управа се нанасяха в тетрадки на ръка. Имаше и стая за оракулите. Там народът идваше да иска съвети от определени свещеници и монахини, надарени с гадателски способности, които помагаха в моменти на съмнение. За будистите от Забраненото кралство пътят към избавление беше винаги личен и се основаваше на състраданието към всичко съществуващо. Без практика, теорията беше безполезна. С добър водач, наставник или прорицател посоката можеше да бъде променена, както и да се ускорят резултатите.