Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Мисля, че съм готов да се пробвам в истинската медитация.
— А, да — той остави пръчиците си. — „Покоряването на ума“. Стига само да те интересува.
— Интересува ме! Искам себеосъзнаване. Затова съм тук.
— Искаш представа за себе си, а не себеосъзнаване. А си тук, защото нямаш по-добра алтернатива.
— Обаче наистина искам да се отърва от шумния си ум — възразих аз.
— Това е най-голямата ти заблуда, Дан. Ти си като човек, който отказва да носи очила, като упорито твърди, че вече не печатат вестниците с толкова ясен шрифт като едно време.
— Грешиш — отвърнах аз и заклатих глава.
— Не очаквам все още да видиш истината, но поне трябва да я чуеш.
— Какво имаш предвид? — попитах го нетърпеливо, като не можех да се съсредоточа.
— Че наближаваш дъното — каза Сократ с глас, който твърдо сграбчи цялото ми внимание. — Ти се отъждествяваш със своите дребнави, досадни и по начало затормозяващи те убеждения и мисли, смяташ, че ти си твоите мисли.
— Глупости!
— Твоите упорити илюзии са потъваща гемия, новако. Препоръчвам ти да ги зарежеш, докато все още има време.
Овладях надигащия се гняв.
— Как можеш ти да знаеш, че аз се „отъждествявам“ с ума си?
— Добре — въздъхна той. — Ще ти го докажа: какво имаш предвид, когато кажеш: „Аз си отивам вкъщи“? Не приемаш ли от само себе си, че ти си нещо отделно от къщата, в която отиваш?
— Ами разбира се! Що за глупав въпрос.
Без да обръща внимание, той попита:
— Какво имаш предвид, когато казваш: „Тялото ми не е във форма днес“? Кой е „аз-ът“, който е отделен от тялото и говори за него като за свое притежание?
Не можех да не се разсмея.
— Семантика, Сократ. Все някак трябва да го кажеш.
— Вярно, обаче условностите на езика ни разкриват начина, по който гледаме на света. Всъщност ти наистина се държиш като че ли си „ум“ или някакво друго невидимо нещо вътре в тялото.
— И защо според теб го правя?
— Защото най-големият ти страх е от смъртта и най-дълбокият ти стремеж е оцеляването. Искаш Завинаги, копнееш за Вечността. В заблуденото си вярване, че ти си този „ум“, „дух“ или „душа“, ти откриваш клауза за бягство от договора си със смъртността. Може би като „ум“ би могъл да излетиш на свобода от тялото, когато то умре, мм?
— Това е мисъл — ухилих се аз.
— Точно това е то, Дан, мисъл, не по-реална от сянката на някоя сянка. А ето и истината: съзнанието не е вътре в тялото, по-скоро тялото е вътре в съзнанието. И ти си именно това съзнание; а не фантомния ум, който ти създава толкова грижи. Ти си тялото, но си и всичко друго. Именно това ти разкри твоето видение. Само умът се заблуждава, застрашен от промяната. Затова, ако просто се отпуснеш в тялото без никакви мисли, ще бъдеш щастлив, доволен и свободен, няма да се чувстваш нещо отделно. Безсмъртието вече е твое, но не по начина, който си представяш или на който се надяваш. Ти си бил безсмъртен още отпреди да се родиш и ще бъдеш безсмъртен дълго след като тялото ти се разложи. Тялото е съзнание, то е безсмъртно. То само се променя. Единственото смъртно нещо е умът — с личните ти убеждения, история и идентичност, така че на кого му е притрябвал?
Сократ сложи край на темата, като се отпусна назад в креслото си.
— Сократ — казах аз, — не съм сигурен, че загрях всичко.
— Разбира се, че не си! — засмя се той. — Във всеки случай, думите значат твърде малко, ако сам не си проумял истината в тях. Тогава най-сетне ще бъдеш свободен и ще паднеш неспасяемо във вечността.
— Това звучи доста добре.
Той се засмя.
— Да, бих казал, че е доста добре. Но точно сега, аз само поставям основите за това, което предстои.
— Сократ, щом аз не съм моите мисли, какво съм тогава?
Той ме погледна така, сякаш току-що ми беше обяснил, че едно и едно правят две, а след това аз го бях попитал „Добре де, ами тогава колко са едно и едно?“ Посегна към хладилника, взе една глава лук и я пъхна в ръката ми.
— Обели го, люспа по люспа — нареди ми той. Започнах да беля. — Какво откриваш?
— Още люспи.
— Продължавай.
Свалих още няколко люспи.
— Само още люспи, Сок.
— Продължавай да белиш, докато не свършат люспите. Какво откриващ?
— Не остана нищо.
— Все пак нещо е останало.
— И какво е то?
— Вселената. Помисли над това, докато се прибираш вкъщи.
Погледнах през прозореца, почти се съмваше.
Отидох на другата вечер след посредствена медитация. Все още гъмжах от мисли. Нямаше много работа рано вечерта, затова седнахме да пием ментов чай, а аз му разказах колко мижава беше днешната ми медитация.