Самотникът
- Автор: Лоуэлл Элизабет
- Серия: MacKenzie-Blackthorn #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Иванова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Самотникът». Краткое содержание книги:
Нека да ти кажа какъв е реалният свят, Приказно момиче… вървиш из планините с петима мъже зад себе си, пристигаш на местоназначението, оглеждаш се и виждаш, че си сам. Потънал си в кръв и тишина…
Невада се прикри зад едни храст, бавно извади бинокъла от джоба на якето си и се зае да оглежда склона под себе си. Следите на кугуара продължаваха в зигзаг около паднало старо дърво в кроя на полянката.
Невада търпеливо преравяше с поглед камъните. Накрая забеляза купчина камъни с очертано пространство за вход, където едно паднало дърво оформяше леговището. Невада фокусира бинокъла и пред очите му застана бялата муцуна на женския кугуар. Бе полегнал на страни и кърмеше три малки.
Невада отново огледа леговището. Опитваше се да запамети характерните белези на подстъпа към него с вниманието на човек, чийто живот зависи от способността му да отчита и помни белезите на дадена местност. Когато се убеди, че може отново да открие къде са малките, слезе със същата бързина, с която се бе качил.
Идън го чакаше. Изгледа го въпросително. Той кимна, вдигна с пръсти брадичката й и прошепна в ухото й:
— Леговището е на двеста метра оттук. Има три малки.
Тръпки полазиха Идън, но тя определи, че се дължат повече на докосването на Невада.
— Усети ли те? — меко го попита тя.
— Не. Още спи. Не вярвам да се пробуди преди залез. Може би и след това.
— Вижда ли се добре от билото?
— Да. Но оттам влиза и майката. Не мисля, че би искала да оставиш следи.
— Не и преди да е довършила сърната.
Идън се замисли къде ще е най-подходящото място да си направи наблюдателница, където да не бъде открита, но й бе трудно. Образът на Невада я бе завладял напълно. Отново и отново преживяваше мига на близост.
Невада безмълвно я наблюдаваше. Очите й променяха цвета си. Тя бе прехапала устни. Без да осъзнава движенията си, тя плъзна ръка по джинсите му.
— Ако искаш да галиш, нека бъде над кръста.
— Не съм имала предвид… Идън бе почервеняла като домат.
— Знам — прекъсна я Невада. — Не мислеше за движенията си. Но аз мислех. Харесва ми да ме галиш. И теб те харесвам. Земята е влажна и студена, но не ме интересува. И майката кугуар ще полюбопитства. Когато прониквам в теб, издаваш диви звуци.
Идън се изчерви още повече.
— Недей! — дрезгаво каза той. — Харесва ми да те докосвам, да усещам дъха ти… По дяволите! Ужасно те харесвам. Беше девствена, но ми дари такава наслада… — От гърдите му се откъсна въздишка. — Дойдох заради кугуарите, не за секс. Така че върви горе и гледай майката, Приказно момиче. А аз ще пообиколя наоколо.
Той се отдалечи с бавни крачки. Идън тръгна нагоре по склона като следваше дирята, оставена от Невада.
Дойдох заради кугуарите, не за секс. Думите му я жегнаха.
— Не си получил само секс от мен, Невада Блекторн. А аз ти дадох любов, не секс, и ти, боецо, добре го съзнаваш, но не искаш да си признаеш. Нали?
Отговор не последва.
Единадесета глава
Невада лежеше под черното небе, заслушан в гръмотевиците, които цепеха небесата и тихо ругаеше. Бе споделил вечерята си с Идън, но за радост на Бейби, бе легнал отвън. След това започна бурята и вълкът побърза да подраска с лапа вратата на хижата. Да спиш свит на кравай в снега бе едно, но да си под огнения ад на небето — съвсем друго. Животното нямаше комплекси и използваше всяка възможност, за да се подслони.
Невада би желал пролетта най-сетне да започне. Бе му омръзнало да се бори с повеите на южняка, сменяни с тласъците на северния вятър, който превръщаше небето в бойно поле, атрактивна картина, когато я гледаш от прозореца на затоплена стая и жестока болка, когато си отвън.
Престани да се оплакваш, каза си той.
Потърси закрилата на близкия бор и издърпа натам спалния си чувал.
Попадал си и в по-ужасни обстоятелства и си оцелявал.
Да, но тогава не бях на десет метра от Идън. Не виждах силуета й в светлината на прозореца, не нейният образ властваше в съзнанието ми.
Това бе преди часове. Тя спи. И ти трябва да заспиш.
Невада се завъртя и си сложи качулката. Снегът проникваше отвсякъде. Опитваше се да не му обръща внимание, но напразно! Когато решеше, че се е загърнал отвсякъде, бурята си правеше нов проход през завивките. Да се спи беше невъзможно.
Не бе възможно и да контролира мислите си. Питаше се дали Идън не бе стояла пред прозореца, загледана в сянката му, докато се миеше. Чудеше се дали не е изнервена от бурята. А може би се нуждаеше от нещо по-различно от вълчата козина, което да докосва с ръцете си?