Опасните пътеки
- Автор: Реняк Мариан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лина Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Опасните пътеки». Краткое содержание книги:
Някъде там се намираше и Збуйецка яма. Моят гид използува случая да ми разкаже, че наблизо „Вярусите“ имали скривалище в някогашен бункер. Войници от Корпуса за вътрешна сигурност го открили при една от хайките. Притаили се и чакали бандата да се върне в скритата в гората землянка. И свършено било с „Вярусите“, ако някакъв селянин не ги бил предупредил.
Оглеждах се любопитно наоколо. Знаех, че именно с тези места са свързани многобройните предания, които по-старите планинци така обичат да разправят на чашка. Дори си припомних някои от тях. Тая Збуйецка яма например… Говорят, че преди години тя се простирала на километри под земята, а в нея се криели разбойниците. И че уж веднъж овчари пуснали в нея коза, която, както и до днес се разказва, излязла чак някъде край Дунаец. Според легендата в Збуйецка яма живеят земни духове със страшни лица и деформирани тела. Друг вариант на легендата кара духовете да танцуват нощем, припявайки регионални песнички.
Тогава в Явожина, пък и после, чух много местни предания, приказки и легенди. Те се бяха раждали цели векове в буйното, но примитивно въображение на хората, живеещи в безпросветност и изостаналост, предавали се бяха от поколение на поколение, свързвали се бяха с природата и недодяланата натура на планинците. И звездите имаха тук други имена и свои легенди, и скалите, и пещерите, и планинските потоци.
За двете скали, изправили се като тояги при входа към долината, ми разправяха, че са вкаменени две сестри, които не дали вода на издъхващата си майка… За камъните — че някога са растели, но Богородица си смазала пръста на един от тях и ги проклела в яда си „да се вкаменят“ и камъните престанали да растат… За зорницата и вечерницата — че са зеници, едната предвещава деня, другата го завършва… За заклинанията в нощта на свети Ян, които изричат момичетата и без да обръщат внимание, че си разраняват ръцете, късат магарешки бодил, оня същия, дето краси мъжките панталони, късат листчетата чак до голия цвят и броейки неговите листенца, гадаят ще се сбъднат ли копнежите им за любим, за любов…
Но в повечето от местните песни и легенди, които съм слушал, се говори за разбойници. Географските условия, горите и недостъпните планински скали, близостта на границата са спомагали за поддържане на традициите на разбойничеството в Татрите. През определена епоха разбойничеството е било резултат от мизерия и потисничество, израз на класова борба.
От ранна пролет до есента ходели планинците по разбойническите пътеки, нападали именията, домовете на енорийските свещеници, богатите собственици на стада, крадели овце от стадата по пасищата от другата страна на границата с Липтув или Орава. Хората от Подхале мразели хората от Липтув, а те — онези от Подхале, враждували помежду си десетки години. Живеели в съгласие с природата, не се отдалечавали от нея, цивилизацията дошла при тях късно, живеели сурово и примитивно, не знаели що е милосърдие или доброта.
Песните, изпявани с пълно гърло, почти с вик, с недодялана волност, и легендите, чийто герои са разбойниците, бяха оказали силно влияние върху съзнанието на днешните, макар и по-различни планинци. Колко от тях вече бяха помагали най-напред на Оген, а после и на Харнаш, чийто псевдоним на местен диалект означава именно главатар на разбойниците. А те не бяха разбойниците от легендите и песните, бяха сменили брадвичките с дълга дръжка с автомати, куршумите им бяха погубили много невинни жертви, те нямаха нищо общо с традициите на Яношик и другите герои на народния епос и песни…
— И тоя овчар ни предупреди — върна се към спомените си Гриф. — Войската разруши бункера, добре че беше празен.
Харнаш и Шатан вървяха най-отпред, на трийсетина метра пред нас. Движехме се почти слепешком, клоните на храстите току ни шибаха по лицата. Месечината просветваше слабо през клоните на дърветата. Изведнъж чух нечий приглушен вик.
— Това е Харнаш — каза Гриф.
Изтичахме напред. Гриф държеше автомата си, готов за стрелба. Шатан беше сграбчил за реверите на дрехата някакъв човек, в тъмнината лицето му не се виждаше. Главатарят стоеше до тях.
— Какво правиш тук? — попита той.
Оня взе да заеква уплашено. Шатан го пусна и с все сила го удари с пестник по лицето. Човекът рухна на земята. В светлината на фенерчето видях, че от носа му потече струйка кръв.
— Говори, копеле, какво търсиш тук?! — викна Шатан и замахна с дръжката на бергмана.
— Стани! — заповяда Харнаш.