За Япония — като за Япония

А аз още питам. Виждам се в този свят много отстранен, много външен. Слушам и си давам вид на умен човек. Кой не иска да го вземат за умен — ние, европейците, много си падаме да ни възприемат за хора „по така“, нали живеем в стария континет, нали минаваме за люлка на цивилизацията… А в душата ми е смутно! Дори не зная да питам ли повече, да спра ли дотук, объркан съм, както от страшната логика на всичко това, което чух, така и от почти гениалната простота, с която е построена цялата пирамида по която върви японецът отдолу нагоре…

Не зная ще дойда ли скоро в „Хонда“. По-точно дали изобщо някога пак ше дойда. Не че ми е особено мъчно за тия стотина и двайсет души, напълнили една голяма, осветена колкото от слънце, толкова и от неонови лампи зала — пълна с маси, с шумящ кадастрон и с безшумно движещи се из нея японци, които изобщо не си направиха труда да ме забележат… А тъй като съм нагазил донейде из японските дебри и трудови правилници, след като съм захапал ябълката така, че пломбите ми ще се строшат, защо още малко да не се потопя. Най-много да потъна, да се удавя. Макар че не зная някой българин дотам да се е потопил в изучаването на нещо, че в пряк смисъл да се е удавил.

— Кането сан, вие закъснявате ли някога за работа? Случва ли ви се…

Кането сан пак ме гледа учуден. Ха сега въпрос…

— Ами ако колата ви попадне в „тапа“ — викам, — няма измъкване, а времето, за него нали знаете, тапи няма, то си върви… Какво ще стане — викам, — ако закъснеете?…

— Ние — казва спокойно Кането — сме на плаващо време. Мога да закъснея и с един час. Вън нали затова има картон. Но до вечерта трябва да отработя задължението си. А затова, че съм закъснял, трябва да отработя повече. Разбира се, това в повечето — от един час да речем, което ще съм работил допълнително, ми се заплаща — само че не с такъв процент, както в нормално работно време, а малко по-нисък. Това е, както вие казвате — за наказание. И поради това нямам никакъв интерес да закъснявам…