Смъртта е моят занаят
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Джак Макавой #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е моят занаят». Краткое содержание книги:
Това разследване на репортера е на път да се превърне в неговия най-голям успех, но има една малка подробност: убиецът с псевдоним „Поета“ изглежда вече знае, че Джак е по петите му…
— Пак сте вие.
Извърнах се и видях Пена.
— Да, пак съм аз. Съжалявам, че ви безпокоя отново. Имам само още няколко въпроса към вас.
— Не се тревожете. Иска ми се да бях направил нещо за него тогава, нали разбирате? Може би ако го бях видял по-рано, когато е паркирал, щях да отида при него И да го питам дали има нужда от помощ. Не знам.
Закрачихме обратно към къщичката.
— Не знам какво би могъл да направи който и да е — казах аз, колкото да поддържам разговора.
— Какво искате да ме питате?
Извадих бележника си.
— Първо, когато изтичахте до колата, видяхте ли ръцете му? Имам предвид къде са били?
Той се замисли и продължи да върви. Сигурно се опитваше да си спомни.
— Струва ми се, че погледнах ръцете му — проговори той. — Защото когато изтичах и видях, че е сам, веднага разбрах, че се е самоубил. Така че съм абсолютно сигурен, че погледнах ръцете му, за да видя дали държи пистолета.
— Държеше ли го?
— Не. Видях го на съседната седалка до него. Беше паднал върху нея.
— Спомняте ли си дали носеше ръкавици, когато погледнахте вътре?
— Ръкавици… ръкавици — повтори замислено той. След дълга пауза продължи: — Не знам. Не мога да си спомня. Какво казва полицията?
— Ами просто искам да разбера дали си спомняте.
— Съжалявам, нищо не ми идва.
— Ако полицията поиска, ще се съгласите ли да ви хипнотизират? Да видят дали могат да го извлекат от паметта ви?
— Да ме хипнотизират? Правят ли такива неща?
— Понякога, Ако е за нещо важно.
— Е, ако е за нещо важно, ще се съглася.
Вече бяхме стигнали пред къщичката му. Гледах към темпото, паркирано на същото място, където е била колата на брат ми.
— Искам да ви задам още един въпрос. Полицейските доклади твърдят, че сте видели колата пет секунди след изстрела. А за пет секунди никой не може да изскочи от колата и да се скрие в гората, без да го видите.
— Правилно. Няма начин. Щях да го видя.
— Добре, а след това?
— Какво след това?
— След като сте изтичали до колата и сте видели, че човекът е прострелян. Онзи ден ми казахте, че сте се върнали обратно в къщичката и сте се обади по телефона. Така ли е?
— Да, обадих се на полицията и на шефовете си.
— Значи сте били вътре в къщичката и не сте виждали колата, нали така?
— Да.
— За колко време?
Пена кимна, разбирайки какво имам предвид.
— Но това няма значение, защото той беше сам в колата.
— Знам, но въпреки това. Можете да ми се присмеете, ако искате. Няма да ви се разсърдя. Колко време ви отне?
Той повдигна рамене, сякаш искаше да каже „Какво пък, по дяволите“, и отново замълча. Влезе вътре и направи движение с ръката си, сякаш повдигаше телефонна слушалка.
— Веднага се свързах с полицията. Беше много бързо. Взеха ми името и длъжността, а това отне малко време. После се обадих на началството и поисках да говоря с Дъг Бос, шефа ми. Казах им, че случаят е извънреден, и те веднага ме свързаха с него. Обадих се и му казах какво се е случило, а той ми каза да изляза навън и да наблюдавам автомобила, докато дойде полицията. Това беше всичко. Върнах се до колата.
Обмислих думите му и прецених, че колата вероятно е била скрита от погледа му най-малко тридесет секунди.
— Първият път когато побягнахте към колата, опитахте ли всички врати, за да видите дали някоя не е отключена?
— Само от страната на шофьора. Но те всички бяха заключени.
— Откъде знаете?
— Когато пристигнаха ченгетата, пробваха всички и те се оказаха заключени. Наложи им се да използват едно От ония неща, шперцовете де, за да отворят ключалката.
Кимнах.
— А задната седалка? Вчера ми казахте, че прозорците са били запотени. Приближихте ли лицето си до стъклото да видите задната седалка и пода?
Пена беше наясно защо му задавам тези въпроси. Замисли се за момент и после поклати отрицателно глава.
— Не, не съм гледал специално отзад. Просто си помислих, че мъжът е сам.
— Ченгетата зададоха ли ви същите въпроси?
— Не, не съвсем. Макар че разбирам накъде клоните.
Кимнах.
— Последен въпрос. Когато телефонирахте, казахте ли, че това е самоубийство, или че е просто прострелване?
— Аз… — Очите му зашариха по снега в усилие да си припомни точните думи. — Да, казах, че тук е дошъл някакъв човек, който се е застрелял. Само това. Предполагам, че записват всичките си разговори.