Сенки от сънищата

— А Нонова наистина ли се сражаваше геройски? — попита Огарин.

— Аха. И още как.

Лагерът, където опълченците ни очакваха пристигането на корабите-лазарети, беше до нас. Звучният глас на Нонова надвикваше останалите.

— Никога не бих предположил — изсумтя Денис. — Напълни ми лулата.

Взех кесията от ръката му. Погледнах косо капитана. Превръзката в съчетание с лулата го караше да прилича на пират от книжките.

— Може би ще ти спасят очите? — попитах.

— Едва ли. По-скоро ще ми сложат механични. Нищо, Алексей. Случва се. Не всяка пиеса може да се догледа до края. Това, което се случи на Тораки, е значително по-лошо.

Кимнах и веднага съобразих, че жестовете сега нямаха никакво значение. Казах:

— Да. Но все пак ми се иска да знам кои бяха те — Ан и Артем.

Денис изфуча:

— Всеки си има своя пиеса, Льошка. Понякога успяваме да изгледаме късче от чужда — но винаги само късче. Помниш ли разказа ми?

— Помня го.

— Едно знам със сигурност: с училището „Дъщерите на Кали“ вече е свършено. Ако дадеш показания под клетва, разбира се.

— Ще дам.

— Ето че още една пиеса е изиграна. — Денис взе от ръцете ми пълната лула. — Такъв е животът. Разбери, Льошка, никога няма да научиш кои бяха Ан и Артем, няма да си изясниш защо псилонците ни нападнаха и наистина ли предателството на момичето е променило нещо. Утре ще ме откарат в болница — дори пиесата на моя живот няма да изгледаш до края. Отначало ще ти пиша и ще ти разказвам как виждат света новите ми очи, колко весело върви службата. После, лека-полека, ще започна да забравям малката ви планета, теб, вашите нови герои, дори тази битка — почти ще ги забравя. И с теб ще се случи същото. Само че не съжалявай, Льошка. Никога не съжалявай за недогледаните чужди пиеси. Пиши своята.