Прах от мечти

Йедан Дериг нямаше време за подобни игри. Можеше да надуши идиот от петдесет крачки. Наблюдаваше хитрите им измъквания, слушаше самодоволното им бръщолевене и непрекъснато се чудеше защо така и не могат да стигнат до наистина същественото осъзнаване, че количеството усилие, влагано в скриването на собствената им глупост, би им послужило по-добре, ако се вложи в съдържателно напрягане на малкото ум, с който разполагат. Стига, разбира се, това подобрение изобщо да беше възможно.

В обществото съществуваха твърде много механизми, предназначени да скриват и всъщност да глезят хилядите и хиляди глупци, особено след като глупците като цяло представляваха мнозинството. В добавка към тези механизми човек също така можеше да открие всевъзможни клопки, капани и примки, всички изобретени с едничката цел да изолират и след това да унищожат умните хора. Никакъв аргумент, колкото и гениален да е, не може в края на краищата да надвие забития в гърба ти нож. Нито брадвата на палача. А кръвожадността на една тълпа винаги е по-гръмка от един самотен разумен глас.

Истинската опасност, разбираше Йедан Дериг, трябваше да се търси в скритите измамници — онези, които можеха да се правят на глупаци, но при все това притежаваха известна хитрина, която, макар и тясно ограничена до непосредственото удовлетворяване на амбициите им за високо положение, се оказваше изключително способна да експлоатира както глупавите, така и умните. Това бяха хората, жадни за власт — и тези хора най-често успяваха да се сдобият с нея. Понеже никой гений няма доброволно да приеме истинската власт, разбира се, след като е наясно с гибелните й последици. А глупците никога не могат да я задържат задълго, освен ако не се примирят с ролята на марионетки, в който случай властта, която държат в ръцете си, е илюзия.