Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
— Искам да разговарям с Гуанин, главатарката на Дуанджъ! — извика Грей към обектива и към всички, които евентуално го слушаха наоколо.
И веднага получи отговор.
Пред и зад тях рязко се отвориха врати и в коридора изскочиха четирима мъже с бейзболни бухалки и мачете.
„Е, явно няма да има разговор“.
Грей приклекна, изрита най-близкия мъж в коляното и когато той политна напред, го удари силно по гръкляна и го прати да се гърчи на пода; после вдигна пистолета си и пак се приведе, за да избегне атакуващото го мачете. Оказал се плътно до новия си нападател, Пиърс го хвана за ръката, завъртя го, сграбчи го през гърлото и опря дулото на оръжието си в ухото му.
Зад него Ковалски повали първия от двамата си противници, измъкна от ръката му стоманената бухалка и с яростен замах я стовари върху рамото на втория, чието мачете издрънча на пода. Американецът предупредително вдигна бухалката и мъжът припряно заотстъпва, прихванал ранената си ръка.
Грей се обърна към камерата и извика:
— Искам само да поговорим!
И за да демонстрира намеренията си, пусна пленника си и го отблъсна от себе си. След това пак се наведе, остави пистолета на пода и вдигна високо ръце с дланите напред.
Надяваше се, че изненадващото нападение е било изпитание.
Зачака. Усещаше струйката пот, която се стичаше по гърба му. Над целия комплекс се беше спуснала тишина, не се чуваха дори телевизорите и кънтящата от апартаментите музика.
— Никой от вас ли не знае английски, по дяволите? — внезапно изрева зад него Ковалски.
В дъното на коридора се отвори врата.
— Аз знам.
От сенките се появи фигура на висок мъж с бяла коса, завързана на опашка. Макар да бе шейсетинагодишен, всяка негова крачка излъчваше грациозно могъщество. В едната си ръка държеше дълга извита сабя, древна китайска „дао“. Другата му длан лежеше върху ръкохватката на прибрания в кобура му „Зиг Зауер“.
— Какво искате да кажете на нашата многоуважаема главатарка? — попита мъжът.
Грей разбираше, че ако даде грешен отговор, ще ги убият.
— Предайте й, че имам информация за дъщерята на Маи Фън Ли.
Ако се съдеше по безизразното лице на мъжа, това име не му говореше нищо. Той просто се обърна и спокойно потъна в сенките.
Отново ги оставиха да чакат. Един от охранителите излая нещо на китайски и ги принуди да отстъпят няколко крачки, тъй че друг да може да вземе оръжията им.
— Става все по-хубаво — подхвърли Ковалски.
Нервите им бяха обтегнати като струни.
Накрая мъжът със сабята се върна.
— Тя милостиво се съгласи да ви приеме.
Раменете на Пиърс се поотпуснаха.
— Но ако вашата информация не й хареса, лицето й ще е последното нещо, което ще видите — предупреди ги белокосият.
Грей не се съмняваше в това.
08:44 ч.
Сейчан дойде на себе си в пълен мрак.
Остана неподвижна, инстинкт за самосъхранение, датиращ от дивите й години по улиците на Банкок и Пномпен, и изчака мъглата в главата й да се разсее. Паметта й постепенно се просмука през черната стена. Бяха я отвлекли, упоили и завързали очите й. Китките и глезените й също трябва да бяха завързани, впитите в плътта й въжета й причиняваха болка. Не бяха свалили превръзката от очите й, но отстрани се процеждаше достатъчно светлина, за да разбере, че е ден.
„Само че дали е същият ден, в който ме отвлякоха?“
Представи си сблъсъка, отхвърчалите Грей и Ковалски.
Дали бяха живи?
Искаше й се да вярва в това.
Отчаянието разяждаше издръжливостта — а тя щеше да има нужда от цялата си твърдост, за да оцелее.
Напрегна притъпените си сетива, за да се ориентира. Лежеше върху нещо твърдо, метално, миришеше на машинно масло. Вибрациите и периодичните разтърсвания показваха, че е в превозно средство.
Може би ван или камион.
Но къде я водеха?
„Защо просто не ме убият?“
Естествено, знаеше отговора на този въпрос. Някой беше научил за обявената за главата й награда и искаше да я продаде.
— Вече можеш да престанеш да се преструваш на заспала — разнесе се съвсем отблизо мъжки глас.
Сейчан вътрешно потрепери. Сетивата й бяха изострени от жестоките улици и задни дворчета на нейната младост и все пак не беше усетила чуждото присъствие. Това я обезсърчи. Не само неговото мълчание, но и пълното му отсъствие. Все едно не съществуваше.
— Първо се отпусни — продължи мъжът на книжовен китайски с лек европейски акцент. Най-вероятно португалски, като се имаше предвид, че бяха в Макао.
— Не възнамеряваме да те убием или да ти причиним зло. Поне лично аз. Това е просто сделка.