Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Тори го отведе в жилището си — малък апартамент в грозен и безцветен блок, който приличаше на кутия за бисквити. Вътре беше тесничко, но уютно.
Бърнард изглеждаше доволен. От цялата му фигура се излъчваше магнетична самоувереност, приличаше на Юлий Цезар: широко лице, върху което доминираше издължен патрициански нос, решителна брадичка, очи, които изискват подчинение, изпълнени със сила и добронамереност… Едно наистина необикновено лице — силно и едновременно с това нежно. Посланието му беше съвсем недвусмислено: ако си мой приятел, цял живот ще се грижа за теб; но ако си враг — ще те ликвидирам с такава бързина, че дори няма да усетиш какво се е случило… Доста по-късно Тори откри, че в яркосините му очи се мярка и определена доза лукавство…
Извади две бири „Кирин“ от хладилника, отвори ги и му подаде едната. Той отпи направо от бутилката и това й хареса. Беше облечен в тъмносин панталон и тънко поло в същия цвят, отгоре носеше бежово яке от фино обработена агнешка кожа. На краката си имаше безупречно излъскани обувки от „Джон Лоб“, които не издаваха никакъв шум при ходене.
Хареса й и начинът, по който ходи — не особено бързо, но пъргаво и целеустремено. Маниерите му не бяха на млад човек, но съвсем определено не бяха и на старец. Очевидно Бърнард Годуин беше от хората, които умеят да трупат опит с течение на годините и го търсят навсякъде. Това й се стори интересно, но вече беше нащрек. Фантастичният начин, по който издържа изпитанието в ресторанта за „фугу“, я караше да бъде предпазлива. Най-много се впечатли от лекотата, с която беше разкрил намеренията й. Този човек иска нещо от нея и вероятно ще го получи. Но на цена, която тя определи…
— Спомена за някакво предложение — подхвърли тя и се отпусна на футона. Когато не спеше върху него, го прегъваше на две и го използваше за диван.
— Вярно е — кимна Бърнард, протегна дългите си крака и ги кръстоса в глезените. Клепачите му бяха полуспуснати, вероятно сакето най-сетне го беше хванало или пък просто му се спеше. — Предложение, което без съмнение ще ти бъде интересно…
— Първо искам да знам откъде си научил за мен.
Бърнард отпи глътка бира и вдигна глава:
— Якудза те наричат „Дивото дете“, но някои други хора тук предпочитат прякора „Жената ронин“… — клепачите му леко се повдигнаха, очите под тях бяха живи и абсолютно трезви. — В определени среди си доста известна…
— Да, бе, истинска кинозвезда — усмихна се Тори, стана и включи стереоуредбата. „Джеферсън Еърплейн“, подчертано ритмична мелодия. Гласът на Грейс Слик запя „Бялото зайче“. „Давай, Грейси, въздъхна в себе си Тори. Кажи им го! Кажи им всичко! Кой може да знае гадните мисли, които се въртят в мъжките глави?“ Върна се на мястото си и тихо попита:
— Кои среди по-точно?
— Моите — сънливо отвърна той и отново надигна шишето. — Предполагам и твоите…
— Така ли? Откъде си толкова сигурен?
— Искаш да караме без увъртания? Добре… Ти си една гневна млада жена, на която й липсва насока. В момента не ти пука от нищо, готова си да се хвърлиш в огъня… Или да бутнеш там някой друг… За теб няма никакво значение кой ще бъде този друг и точно затова съм тук. Защото има значение, при това огромно!
— Защо?
Бърнард Годуин помълча, после се наведе и остави бутилката бира върху стъкления плот на ниската масичка. Облегна лакти на коленете си и едва тогава промълви:
— Някога, преди много години, познавах един тип… Беше горе-долу на твоите години, може би малко по-млад… Майка му току-що беше починала, той стоеше в Дома на покойниците и се надяваше, че и баща му ще дойде… Само за минутка, от уважение…
Бащата ги беше напуснал отдавна, още когато той бил петгодишно хлапе. Може би заради друга жена, а може би просто да си поживее. Във всеки случай оттогава момчето не го беше виждало. Откровено казано, никога не беше изпитвало нужда да го види, но сега, слушайки траурната реч на свещеника, то изведнъж разбрало, че трябва да се срещне с баща си.
Малко след погребението моят познат заминал за Чикаго, където живеел баща му. Отбил се да хапне в някаква закусвалня в Саут Сайд, после се насочил към сградата, в която работел старецът.
Баща му бил репортер в някакъв вестник. На младежа казали, че е по задачи и никой не знае кога ще се върне. Той пояснил, че му е син и двамата не са се виждали от години. Останал да чака в редакцията, никой не се възпротивил.
Поканили го в кабинета на баща му, настанили го на старото кресло и го оставили.