Огненият кръг
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-986-5
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огненият кръг». Краткое содержание книги:
— Викаше насън — обяснява и отмахва кичура коса от челото ми.
Пръстите на дясната ми ръка са се сключили около китката на лявата и аз вдигам ръце пред очите си, като се опитвам да различа белега на слабата лунна светлина в палатката. Белегът не е станал по-дълбок. Нито по-тъмен. Усещам горенето от съня си, ала не се доверявам много на себе си и не му обръщам повече внимание.
Поемам си дълбоко въздух и се мъча да укротя препускащото си сърце, преди да му отговоря:
— Аз… извинявай.
— Извиняваш ли ми се? — чумери се той. — Лия, повече не се извинявай. Никога.
От съня все още ми е останал спомен за кръга, за облечените в туники фигури, за собствения ми глас, с който изричам непознати думи.
— Сънувах кошмар.
Лицето му придобива нежно изражение, той се навежда, изтяга се на земята до мен и ме взема в прегръдките си, а главата ми се притиска към гърдите му.
— Разкажи ми — казва той. — Разкажи ми за своя кошмар.
Мълчанието помежду ни тежи на сърцето ми и ми напомня за друг случай по друго време, когато също така се чувствах принудена да говоря за страховете си. За нещата в моето съзнание, които растяха и подивяваха, които притъмняваха зловещо, зазидани здраво между крепостните стени на душата ми. Алис е права, и двете взехме решения, които определиха местата, заемани от нас в момента. Навремето Джеймс ми бе дал възможност — и то не една — да му разкажа какво става с мен.
Ала аз не му се доверих. Не повярвах в любовта му.
Димитри мърка в ухото ми и разсейва колебанията ми:
— Обичам те, Лия. Не си го казваме много често, но не се съмнявай в това. Трябва да си сигурна в мен и да ми разкажеш за страховете си, за да мога да те отърва от тях.
Поемам си дълбоко въздух, поемам аромата му. Същият е като аромата на Алтус. Ароматът на най-красивия от Отвъдните светове. На моето минало и моето бъдеще. Той ми дава сили да се взра в очите му и да му кажа всичко.
Разказвам му за своите кошмари. За това, че напоследък зачестяват. За невъзможността да простя на Соня — да открия дори и най-малка частица от обичта си към нея след предателството й. Разказвам за изчезващата топлина и сила на змийския камък, даден ми от леля Абигейл. За посещението на Алис в Милторп Менър. За нейното твърдение, че всъщност не е по-различна от мен.
После му разказвам за най-големия си страх: че Алис може да е права и че е само въпрос на време пророчеството да ме обърне срещу всичко, което ценя, което ми е скъпо.
13.
— Добре ли спа?
Гласът на Димитри звучи уморено, когато едновременно с въпроса си ме целува по главата.
— Възможно най-добре — отвръщам аз и се сгушвам още по-навътре в завивките, като се наслаждавам на мига спокойствие, преди да започнем да събираме багажа и да прекараме още един ден на конете си.
Той не казва нищо, а ме придърпва по-близо към себе си с разбирането, че все още съм изненадана от реакцията му към моето признание. Не знам какво точно очаквах. Че ще ме намрази? Че няма да ме гледа с предишното обожание?
Не знам. Но през четирите дни след нощта на признанието търсих по лицето му следи от подозрение, от отвращение. Ала дори в моментите, когато мислите му са далеч от тук, в очите му откривах единствено преданост.
Когато осъзнавам, че нямаше да е така с Джеймс, усещам в себе си и свобода, и някаква тъга. В края на краищата няма никакво място за съжаление. Джеймс нямаше да ми повярва тогава, както не ми повярва и сега.
А аз трябва да имам предвид едно — неговото спасение.
И за да спася него, както и света, който познавам, трябва да спра Алис и Душите.
Двамата с Димитри събираме багажа, без да говорим, и си правим бърза закуска, преди отново да поемем на път. Храната ни е доста по-проста, отколкото по време на пътуването ни до Алтус. Тъй като сме само ние двамата и носим лек багаж, преживяваме главно със сирене, хляб, ябълки, които носим от Лондон, и по някое дребно животно, което някой от нас пронизва с моя лък по пътя.
След пет дни вече сме прехвърлили половината разстояние до водата, която трябва да ни отведе в Ирландия. Излизаме от Южна Англия и пейзажът се променя за един ден. Живописните хълмове и нивите отстъпват място на обрасли с шубраци безплодни тресавища. Те са подходящо отражение на моето все по-мрачно настроение и аз често се взирам в неприветливата околност и си мисля за сестра си. Вярно е, че отношенията помежду ни винаги са били сложни — в тях се преплитат обич, страх, страхопочитание и, да, дори омраза. Но като си помисля за Алис сега, душата ми се изпълва с безпокойство и загриженост. Чувствата ми са твърде смътни, за да ги осмисля, ала се засилват с всяка изминала минута. Докато си построим лагера и се навечеряме, аз вече знам, че нещо не е наред.