Неуговорени срещи [сборник]

— Виж — каза той, като се надигна. — Намини днес по обед в „Борж“, към два часа. Ще поговорим.

— За два може и да не успея — каза Редрик.

— Тогава вечерта, към шест. Съгласен ли си?

— Ще видим — каза Редрик и също погледна часовника си. Беше девет без пет.

Нънан му махна с ръка и се спусна към своето пежо. Редрик го сподири с поглед, повика сервитьорката, поиска пакетче „Лъки страйк“, плати и като взе куфарчето, тръгна спокойно през улицата към хотела. Слънцето вече припичаше доста, влажен зной бързо изпълваше улицата и Редрик усети, че му люти под клепачите. Той силно зажумя, като съжаляваше, че не му стигна времето да поспи поне час преди важната работа. И тогава нещо връхлетя върху него.

Никога досега не беше му ставало така извън Зоната, пък и в Зоната се беше случвало всичко на всичко два-три пъти. Внезапно той сякаш попадна в друг свят. Върху него едновременно се стовариха милиони миризми, остри, сладки, металически, нежни, страшни, зловещи, огромни като къщи, дребни като прашинки, груби като павета, изящни и сложни като часовникови механизми. Въздухът стана твърд, в него се появиха ръбове, повърхности, ъгли, сякаш пространството се изпълни с огромни грапави кълба, гладки пирамиди, гигантски остри кристали и трябваше да се промъква през всичко това, както насън през тъмната барака на вехтошар, натъпкана със стари обезобразени мебели… Това продължи само миг. Той отвори очи и всичко изчезна. Не беше друг свят — предишният познат свят се извърна с друга, незнайна страна към него, тази страна му се разкри за миг и отново плътно се затвори, преди той да успее да я разгледа…

До ухото му раздразнено ревна клаксон. Редрик ускори крачка, после се затича и спря чак до стените на „Метропол“. Сърцето му биеше лудо. Остави куфарчето на асфалта, припряно разкъса пакетчето и запали цигара. Дърпаше дълбоко дима и си почиваше като след сбиване. Дежурният полицай спря до него и го попита загрижено:

— Да ви помогна ли, мистър?

— Н-не — насили се да каже Редрик и се закашля. — Задушно е…

— Искате ли да ви придружа?

Редрик се наведе и вдигна куфарчето.

— Мина ми — каза той. — Всичко е наред, приятелю. Благодаря ви.

Той бързо закрачи към входа, изкачи се по стълбите и влезе във фоайето. Тук беше прохладно, полутъмно и шумно. Би трябвало да поседне в един от тези грамадни кожени фотьойли и да си отдъхне, но вече и без това закъсняваше. Позволи си само да допуши докрай цигарата, като разглеждаше с притворени очи хората, които се тълпяха във фоайето. Кльощавия вече беше тук — раздразнено ровеше в списанията на стойката за вестници. Редрик хвърли фаса във високия пепелник и се качи в асансьора.

Заедно с него се вмъкнаха някакъв дебелак, който дишаше като астматик, силно парфюмирана дама, придружена от мрачно хлапе, което набиваше шоколад, и обемиста старица със зле обезкосмена брада. Редрик беше затиснат в ъгъла. Затвори очи, за да не вижда момчето, по чиято брада течаха шоколадови слюнки, но лицето му беше свежо, чисто, без нито едно косъмче, да не вижда и майка му, чийто оскъден бюст беше украсен с огърлица от едри „черни капки“, обковани със сребро, да не вижда и облещените склеротични очи на дебелака и ужасните брадавици по подпухналата физиономия на старицата. Дебелакът се опита да запали цигара, но старицата го скастри и продължи да го хока до петия етаж, където тя се измъкна и още щом се измъкна, дебелакът все пак запуши с такъв вид, сякаш защищаваше своите граждански права, и незабавно взе да кашля и да се задушава, като хриптеше и свиреше, издаваше устните си напред като камила и блъскаше Редрик в кръста с разперените си от мъка лакти…