Училище за лоши момичета
- Автор: Шрефер Элиот
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 9789546601476
- Переводчик: Мануела Манолова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Училище за лоши момичета». Краткое содержание книги:
Мисията е ясна — да приеме тези от вас, които създават проблеми и да ги превърне в модел за подражание.
Методите?
Без свобода.
Без медицинска помощ.
Без милост.
Без изход.
Заради безотговорното си поведение Анжела е изпратена в Хидън Оук — училище за лоши момичета. То изглежда по-скоро като самотен замък, откъснат от целия свят, дълбоко сред горите. А действителността няма нищо общо с рекламираната учебна програма. Новите момичета трябва да прекарат един месец в изолация от останалите. След време те започват да изчезват едно по едно. А разкритията за мистериозни смъртни случаи, когато Хидън Оук е било училище за момчета, още повече сгъстява напрежението. Странното е, че може да има приятелство дори на такова място, където царят наказания и жестокост, бруталност и насилие. Анжела и няколко нейни приятелки решават, че на всяка цена трябва да избягат и да разкрият пред света истината за Хидън Оук.
По време на следващите няколко следобедни срещи д-р Спайсър продължи да съобщава още и още имена на момичета, които да напуснат стаята, смалявайки групата ни все повече. Накрая останахме само аз, Джун, Райли, Тереза и още няколко момичета. Датата, на която трябваше да се преместим в главната сграда, както Морийн беше казала, бързо наближаваше. Бях започнала да отбелязвам дните с чертички над леглото си като същински затворник и бях стигнала до двадесет и седем. Оставаха само още три дни.
Този следобед, още с влизането в залата, ми стана ясно, че следва сблъсък. Джун стоеше права, с физиономия, сякаш някой й е измъкнал любимата закуска изпод носа. Всички знаехме, че когато тя искаше да говори, сцената винаги си заслужаваше. Седнах на едно от най-задните места и се приготвих да наблюдавам. Имах известна идея защо изглежда толкова ядосана днес и донякъде аз самата имах вина за това. Примирието между мен и Райли бе нарушено същата сутрин по време на закуска.
Проблемът се състоеше в това, че бях взела царевичното кексче, което Райли искала — заклевам се напълно несъзнателно — и тя започна да обяснява на висок глас как щяла да ме пребие така, както Тревор пребил дядо ми. Не можах да повярвам, че изричаше тайната ми на глас! Докато стоях онемяла пред нея, глупавото кексче, заради което стана целия проблем, дори падна на земята. Джун веднага застана на моя стана и така зашлеви Райли през лицето, че буквално я просна на пода. Когато Райли се опита да се изправи, тя я събори отново долу. Дори след закуска виждах колко бясна е Джун, че Райли беше нарушила правилата на групата ни. Тя се опита да говори с нея, но без успех. Тогава се приближи до мен и — изненадващо — каза, че съжалява. Но това също не подобри настроението на Джун. Тя имаше онзи поглед на лицето си, който вече познавах — търсеше върху кого друг да излее яда си.
Д-р Спайсър влезе в стаята, както винаги бавно и спокойно, със сериозно изражение на лицето си, сякаш беше президент на огромна бизнес компания. Огледа ни внимателно. Бяхме останали само шест.
— Добър ден, момичета.
— Здравейте — измърморихме ние. Без Джун, която седеше и гледаше напред с блеснали очи.
— Както знаете, имате индивидуални консултации този следобед, но преди това имам да съобщя още няколко имена. Моля всеки, който чуе името си, да излезе навън.
Джун се облегна на една ръка и разроши бавно косата си. Гледаше д-р Спайсър с присвити очи, сякаш беше полусънена. След това вдигна високо ръка.
— Да, Джун? — неохотно попита д-р Спайсър.
— Чудех се, док — започна тя, — какво ще стане, ако някое момиче откаже да излезе, преди да сте му казали къде отива?
Д-р Спайсър не изглеждаше развеселена или в настроение за подобни въпроси.
— Седни — нареди тя.
Джун обаче остана права и отпусна тежестта върху единия си крак, сякаш беше на разходка.
— Имам предвид, вие ни учите да бъдем отговорни и да умеем да се пазим, нали така? И не ми изглежда особено благоразумно да послушаме някой, който ни казва да си съберем нещата и да го последваме някъде, при положение, че дори не знаем къде е това „някъде“.
— Аз не съм „някой“. Аз съм вашият лекар и настойник, докато сте тук в това психиатрично училище, и вие сте под моя непрекъснат контрол — тя се усмихна за части от секундата при думата „непрекъснат контрол“. Аз обаче го видях. Очевидно Джун също.
— За това всъщност става въпрос, нали? — повиши глас тя. — Не терапия, не рехабилитация, а контрол. Целият контрол върху животът ни, съсредоточен във вашите ръце.
— Това е достатъчно, Джун. Движиш се по много тънък лед тук.
— Нима? И какво ще стане?
— Искаш да прекараш последните си дни тук в мазето ли?
— Не би ми попречило. Имам доста неща, за които да си мисля.
Д-р Спайсър се изправи.
— Отново ще помоля момичето, което чуе името си, да излезе и да приготви багажа си.
Джун се тръшна силно върху стола си и каза:
— Не мисля, че ме чухте добре, д-р Спайсър. Не сме готови да се разделим с още някоя от нас.
Спайсър се усмихна ледено.
— Няма да чуеш своето име, можеш да си спокойна — каза тя.
— О, така ли? Току-що издадохте нещо, докторе. Сарказмът ви ни подсказа, че явно да бъдеш избран е нещо хубаво. Значи нещо хубаво се случва с избраните досега момичета, нали?
Аз огледах малката ни групичка. Бяхме останали само най-гадните и проблемни момичета, повечето истински престъпници. Харесвах ги всичките.