Мистерията на изчезналия амулет

– Прелестно! – измърморих. – Това да не е като твоето под... Ох! – ботушът на Баронс беше върху крака ми и ако натиснеше още малко, щях да стана на палачинка.

– Има време и място за любопитство, госпожице Лейн. Това не е такова. Тук всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб.

– Съжалявам! – казах и наистина го мислех. Можех да разбера, ако не искаше тези хора да знаят, че има подземно хранилище. И ако не бях толкова объркана от обстановката, щях да помисля, преди да го изтърся. – Слез от крака ми!

Той ми хвърли поглед, който не подлежеше на описание, защото имаше няколко такива погледа и всеки можеше да напише томове книги.

– Бдителна съм, кълна се! – казах сърдито. Мразя да се чувствам като риба на сухо, а аз не само че плясках по брега, но и бях дребна рибка сред акули. – И няма да кажа и дума повече, освен ако не говориш с мен. Така добре ли е?

Той ми отправи стегната и доволна усмивка и се отправихме към местата си.

Стаята беше в бетон от пода до тавана без никакви довършителни работи. Оголени тръби и жици минаваха по цялата дължина на тавана. В средата имаше четиридесет метални сгъваеми стола – по пет реда с по четири стола на всеки от двете страни на тясна пътека. Повечето столове вече бяха заети от хора с елегантно вечерно облекло. Тези, които разговаряха, го правеха с приглушен шепот.

В предната част на помещението имаше централен подиум, ограден от маси, покрити с предмети, украсени с драпирано кадифе. Още подобни предмети бяха подредени на стената зад него.

Баронс ме погледна. Внимавах да не кимна.

– Да – му казах, докато заемахме местата си на третия ред вдясно. Усещах го още откакто бяхме влезли в убежището, но нямаше как да разбера дали е реликва на Фае, или истинско Фае, докато не успеех да разгледам всички индивиди наблизо. Нямаше хвърлено Обаяние, всички в стаята бяха хора, което значеше, че някъде под цялото това кадифе има много мощен ОС. По скалата за гадене от едно до десет (десет за Шинсар Дъб, а повечето други неща бяха максимум три или четири и нищо досега между шест и десет, освен самата десетка, която ме накара да изгубя съзнание) това бе на пето място и аз измъкнах от джоба си хапче антиацид. Бях почнала да ги пия, за да ми помогнат срещу неудобството да нося копието през цялото време, което между другото бях оставила на бюрото на Баронс по-рано по негово нареждане, за да го завърже за своя крак. Не исках да се лиша от него, но тесният ми костюм не оставяше места за криене. Доверието между мен и Баронс беше крехко, но бях сигурна, че той ще ми върне копието бързо, ако ми потрябва.