Мъртви преди мрак

— Добре — отвърнах бавно. — Доун водеше активен социален живот и обичаше да бъде с мъже. Не й харесваше да общува с жени. Семейството й е от Монро, така че нямаше никакви роднини тук. Тя пиеше, аз — не. Аз чета много, а тя — не. Това достатъчно ли е?

Анди Белфльор ме изгледа изпитателно, за да разбере дали се правя на интересна. Трябва да бе останал доволен от видяното.

— Значи вие двете никога не сте се виждали извън работа?

— Точно така.

— В такъв случай не ти ли се стори необичайно, че Сам Мерлот те моли ти да дойдеш до тук?

— Не, ни най-малко — отвърнах категорично. Или поне вече не ми изглеждаше необичайно, след като Сам ми каза за избухването на Доун.

— Домът й ми е на път за бара, а и нямам деца като Арлийн, другата сервитьорка в нашата смяна. Така че на мен ми е по-удобно.

„Това прозвуча доста убедително“ — казах си наум.

Ако бях споменала, че Доун се е развикала на Сам последния път, когато е дошъл да я търси в дома й, това щеше да създаде доста грешно впечатление.

— Какво прави след работа преди два дни, Суки?

— Не бях на работа. Имах почивен ден.

— И плановете ти за този ден бяха…

— Припичах се на слънце, помогнах на баба да изчисти къщата и имахме гости.

— Кой ви беше на гости?

— Бил Комптън.

— Вампирът?

— Именно.

— Кога си тръгна от вас господин Комптън?

— Не знам. Някъде към полунощ или един часа.

— Как ти се стори?

— Нормално.

— Раздразнителен? Нервен?

— Не.

— Госпожице Стакхаус, ще се наложи да поговорим повече в полицейското управление. Това тук ще отнеме доста време, както забелязваш.

— Ами добре.

— Можеш ли да дойдеш след няколко часа?

Погледнах часовника си.

— Ако Сам няма нужда от мен в бара.

— Надявам се, разбираш, госпожице Стакхаус, че това определено е по-належащо от работата в бара.

Добре, вече наистина се вбесих. Не защото той смяташе, че разследването на убийство е по-важно от спазването на работното време, всъщност бях съгласна с него за това. По-скоро бе заради неизказаната му предубеденост по отношение на работата ми.

— Може да си мислиш, че работата ми не е кой знае какво, но аз я харесвам, върша я добре и заслужавам точно толкова уважение, колкото сестра ти, която е адвокат, Анди Белфльор! Запомни това. Не съм нито глупава, нито пропаднала!

Детективът бавно и непривлекателно започна да се изчервява.

— Съжалявам — каза неловко.

Опитваше се да пренебрегне старите връзки — едно и също училище, факта, че познаваме семействата си. Мислеше си, че е трябвало да постъпи на работа в някой друг град, където би могъл да се отнася към хората така, както смята, че подобава за един детектив.

— Не, и тук можеш да си добър детектив, ако превъзмогнеш това си отношение — обърнах се към него.