Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
Тогава Стивън разбра, че няма да се върне в Англия. Допускаше, че бе възможно чувствата му към Изабел да се уталожат и да се укротят от онова, което правеха в червената стая. Но беше осъзнал, че страстта му не е просто потиснато желание, което ще угасне или ще бъде задоволено. Тя се разклоняваше, разпростираше се и променяше формата си, навлизаше в пространствата на съзнанието и емоционалността му, които бяха много далеч от физическия акт. Беше станала по-важна от прехраната и кариерата му, от дълга към работодателите му. Той вече не беше господар на чувствата си и нямаше да намери покой, докато не разбереше къде свършва този път. Любопитството му беше толкова неустоимо, колкото и нежността му към Изабел.
Макар да имаше бистър ум и винаги да беше изпълнявал с лекота задачите на учителите и работодателите си, Стивън не беше склонен да се отдава на анализи. Самоувереността му не беше помрачена от съмнения; вървеше натам, накъдето го водеха инстинктите му и разчиташе на подсъзнателната си предпазливост да му помогне. Като погледнеше към Изабел, разбираше, че чувствата му към нея са от много рядък вид и затова беше длъжен да им се подчини.
Сухата пъстърва с метален вкус беше последвана от водниста яхния, която успяха да погълнат с помощта на огромно количество хляб. Изабел беше заета изцяло с грижата да накара Грегоар да си изяде порцията и изглеждаше умиротворена, когато се обръщаше към останалите на масата. Стивън предположи, че съзнателното разрушаване на фундамента на семейната й роля й даваше възможност да й се отдаде с такова очевидно удоволствие. Нито сарказмът на съпруга й, нито двусмислените подмятания на Лизет и безпричинното цупене на Грегоар успяваха да накърнят очарователното й равновесие.
След обяда се върнаха при реката. Азер седна пак на столчето си, а Грегоар се настани на малък пън до самата вода. Стивън тръгна надолу по брега по посока към Бокур. Просторният небосвод над хълмистите полета се беше прояснил и бе изпълнен с песните на чучулигите, които го накараха да потръпне от отвращение. Седна до едно дърво и започна лениво да прикрепя стръвта на въдицата, която Азер му беше дал назаем. Усети леко докосване по рамото си и след това някой покри с длан очите му. Той се стресна, но след това се отпусна под нежния допир. Покри с ръка пръстите на рамото си и ги погали. Те бяха тънки и женствени. Хвана дланта и се обърна. Беше Лизет, която извика победоносно, макар и тихо.
— Не мислехте, че ще съм аз, нали?
Стивън знаеше, че очите му вече бяха издали изненадата му, затова просто каза:
— Не те чух да се промъкваш зад мен.
— Очаквахте да я някой друг, нали? — Лизет го гледаше кокетно, но и решително.
— Никого не очаквах.
Лизет го заобиколи с ръце зад гърба си. Носеше бяла рокля и косата й беше привързана на тила с розова панделка.
— Вижте, мосю Стивън, знам всичко за вас и мащехата ми.
— Какво имаш предвид?
Лизет се засмя. Стивън си спомни за виното, което беше изпила на обяд. Тя снижи глас и прошепна дрезгаво:
— „Скъпа моя Изабел“… — А след това въздъхна и задиша тежко, като че обзета от желание или копнеж, преди отново да се разсмее.
Стивън поклати глава, усмихна се и се престори, че нищо не разбира.
— Онзи ден след обяда отидох в градината и заспах на една пейка. Когато се събудих, се върнах в къщата. Все още бях малко замаяна, когато влязох, затова седнах на терасата и долових звуци от един отворен прозорец на горния етаж. Бяха тихи, но много странни звуци. — Лизет отново се засмя. — По-късно след вечеря чух някой много тихичко да се промъква по коридора към стаята й, а след това да слиза на пръсти надолу.
Тя погледна Стивън, килнала глава настрани.
— Е? — попита тя.
— Какво?
— Какво ще кажете?
— Смятам, че си момиче със силно въображение.
— Да, със сигурност. Представям си всички неща, които правите и бих искала и аз да ги опитам.