Обреченият град

— Ето аз съм боклук… чия! — с голямо затруднение произнасяше думите той. — Боклук… чия!

А Изя, пръскайки слюнки в ухото му, упорито ломотеше нещо неприятно, нещо обидно: уж той, Андрей, всъщност просто изпитвал сладострастно унижение, че е боклукчия („… Да, аз съм боклук… чия!“), той е толкова умен, начетен, способен, подходящ е за нещо къде-къде по-голямо и въпреки това търпеливо и с достойнство, не като разните му други там, носи тежкия си кръст… После се появи Селма и тутакси го утеши. Беше гъвкава и ласкава и правеше всичко, което той искаше, и не му противоречеше и оттук нататък в усещанията му се появи сладостна гибелна пропаст, а когато се измъкна от тази пропаст, устните му бяха подпухнали и сухи, Селма вече спеше на неговото легло и той по бащински придърпа полата й, зави я с одеялото, пооправи собствените си дрехи и изобщо външния си вид и с бодра стъпка отново влезе в трапезарията, препъвайки се по пътя в протегнатите крака на нещастния Ото, който спеше на стола в ужасно неудобната поза на човек, застрелян в тила.

На масата вече се мъдреше трилитровата стъкленица и всички участници във веселбата я бяха наобиколили, подпрели разчорлените си глави, и дружно припяваха полугласно: „Там, в глу-ухата степ, пощальонът замръзваше…“, и от воднистите арийски очи на Фриц се ронеха огромни сълзи. Андрей тъкмо се канеше да се присъедини към хора, когато някой почука на вратата. Той отвори — някаква жена със забрадка, по долна риза и обувки на бос крак попита дали портиерът с тук. Андрей разтърси Уан, за да го събуди, обясни му къде се намира и какво се иска от него, Уан го изслуша внимателно, благодари и си тръгна, тътрейки краката си. Останалите допяха „пощальона“ и чичо Юра предложи да пият, „та в къщи да няма гълчава“, но в този момент стана ясно, че Фриц спи и затова не могат да се чукнат с него… „Е, край — каза чичо Юра. — Тая значи ще бъде последната…“ Но преди да пийнат за последно, Изя Кацман, станал изведнъж необичайно сериозен, изпълни сам още една песен, в която на Андрей не всичко му беше ясно, но чичо Юра, изглежда, напълно я разбра. Песента имаше припев „Аве, Мария!“ и една страшно зловеща, сякаш от друга планета, строфа: