Щиглецът

— Знаете ли защо мрънкаше дъртият козел? — обърна се ликуващо към мен Виктор. — Искаше парите в евро! „Какво, долари?“ — той наподоби киселото изражение на сивокосия. — „Донесли сте ми долари?“

— На бас, че сега му се иска да беше прибрал доларите.

— На бас, че му се иска да си беше мълчал.

— Иска ми се да можех да чуя разговора му със Саша.

— Иска ми се да знаех името на този тип, който не дойде. Защото бих го почерпил с едно питие.

— Чудя се къде ли е.

— Сигурно у дома под душа.

— Разучава Библията.

— Гледа „Коледна песен“ по телевизията.

— Най-вероятно е объркал мястото и чака другаде.

— Аз… — гърлото ми беше толкова свито, че се налагаше да преглътна, преди да проговоря. — Ами онова хлапе?

— Моля?

Валеше, ситен дъждец потропваше по предното стъкло. Улиците бяха черни и лъскави.

— Момче. Или момиче. Помощник в кухнята. Какъвто и да беше.

— Какво? — Чери се обърна — все още запъхтян, дишаше тежко. — Не видях никого.

— Нито пък аз.

— Е, аз го видях.

— Как изглеждаше?

— Млад — все още виждах като на стоп-кадър младото, призрачнобледо лице с полуотворена уста. — Бяла дреха. Приличаше на японец.

— Наистина ли? — попита любопитно Борис. — Значи можеш да ги различаваш на вид? Можеш да прецениш откъде са? Япония, Китай, Виетнам?

— Не можах да видя ясно. Беше азиатец.

— Тя или той?

— Струва ми се, че там в кухнята работят само момичета — каза Гюри. — Готвят макробиотични ястия. Кафяв ориз, такива работи.

— Аз… — сега наистина не можех да преценя със сигурност.

— Е… — Чери плъзна ръка по ниско подстриганата си коса — добре, че е избягал, какъвто и да е бил, защото знаеш ли какво намерих отзад? Рязана пушка „Мосберг 500“.

Думите му бяха посрещнати със смях и подсвирквания.

— Мамка му.

— Къде беше? Да не би Гроздан…

— Не. В едно такова… — описа с ръце нещо подобно на ремък за носене през рамо — как му казваха. Окачена под масата, покрита с някакво парче плат. Видях я случайно, когато бях коленичил на пода. Просто погледнах нагоре. Висеше кажи-речи над главата ми.

— Не си я оставил там, нали?

— Не! Не бих имал нищо против да я взема, но беше прекалено голяма, а ръцете ми бяха заети. Разглобих я, извадих затвора и го изхвърлих на задната уличка. Освен това — той измъкна един сребрист пистолет с къса цев и го подаде на Борис — намерих и това!

Борис вдигна пистолета към светлината и го огледа.

— Хубав малък револвер, J-рама, за скрито носене. Имал е кобур на глезена, скрит в онези негови клоширани джинси. Но за негово нещастие се оказа, че не е достатъчно бърз.

— Меки белезници — обърна се Гюри към мен и кимна леко. — Витя умее да предвижда ситуациите.

— Ами… — Чери избърса потта от широкото си чело, — те са леки и удобни за носене, и много пъти са ме отървавали от необходимостта да застрелям някого. Не обичам да причинявам болка, ако не се налага.