Прах от мечти
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #9
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-153-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прах от мечти». Краткое содержание книги:
Тъй че искаше да повярва. Заради самата себе си и заради своята капризна, своенравна сестра. Достатъчно стабилна и за двете, да. Кисуеър щеше да се отклони — тя си беше такава, беше й в природата. Хората като нея имаха нужда от разбиращ близък, от близкия, който ще се намеси, ще почисти и ще оправи каквото има да се оправя. А Синтър винаги се беше придържала към тази роля. „Кисуеър се огъва, аз стоя твърдо. Тя се подхлъзва настрани, аз запълвам празнината. Тя оцапва нещата, аз почиствам и оправям. Тя отчайва хората, аз отново повдигам духа им.“
Понякога обаче я ядосваха ограниченията от това, че трябва винаги да е благонадеждна, стабилна и практична. От това да е изключително способна. Само веднъж да можеше Кисуеър да навлече наметалото на Синтър и да държи здраво, а Синтър да се загърне в наметалото на сестра си и да иде да си поиграе. Да краде чужди съпрузи, да отхвърля любовници, да се записва във войска и след това да се скатава. Защо не? Защо всичките очаквания трябваше да падат все на нейните рамене, всеки един проклет път?
Осъзнаваше, че все още й се иска да започне да живее.
Бадан Грук я желаеше, обичаше я. Но тя… не знаеше. Не знаеше дали иска да бъде обичана или дори да се домогват до нея. Отиграваше го, да, все едно, че беше истинско. Дори си казваше, че е такова, каквото изглежда. Но истината беше, че не знаеше какво изпитва, нито за него, нито за каквото и да било. И не беше ли точно в това голямата ирония? Всеки гледаше на нея като на толкова способна личност, а тя през цялото време се питаше: „Способна на какво? Ще разбера ли изобщо някога?“
„Кога ще дойде моят ред?“
Представа нямаше какво прави тази армия и това я плашеше. Не че изобщо щеше да издаде истинските си чувства. Виждаше как другите разчитат на нея. Дори другите сержанти. Праймли, Бадан Грук, дори онзи глупак с кравешкия поглед, Ърб. Не, трябваше да продължава да играе ролята на лишения от въображение войник, да си държи езика зад зъбите и да гледа с онзи непоклатим, нетрепващ поглед, който нито за миг не издава стихията в главата й.
Трябваше й помощ. Вървяха в пълен мрак, към напълно неизвестно бъдеще освен простата, сурова истина, че в един момент всички ще извадят оръжията си и ще се изправят срещу враг, който иска да ги унищожи. Щяха да им кажат да се бият, да убиват. „Но ще го направим ли? Можем ли? Да можеше да ни покажеш някаква кауза, адюнкта. Основание, само една шепичка — и ще направим каквото поискаш. Знам, че ще го направим.“
Погледна сестра си. Кисуеър стоеше до нея с онази смътна усмивка, издаваща вътрешния мир и доволство, в които толкова лесно се потапяше, загледана в мътните звезди в небето на север. Насмешливо търпение и обещание за присмех: това бе най-любимото й изражение, изписано на измамно милите и невинни черти. Да, беше изумителна с естествената си красота и чар, и я имаше онази дива жилка — лепкава като мед, — която толкова привличаше към нея иначе благоразумни мъже. Можеше да замразява живот и любов като в кехлибар и жертвите й бяха безчет.
„Бих ли могла да съм като нея? Бих ли могла да живея като нея? С такава полуусмивка. Толкова доволна. Богове, колко бих искала…“
Трябваше да има изход от това и беше крайно време сестра й да го намери. Иначе Кисуеър се боеше, че ще полудее. В името на Гуглата, беше се записала в Малазанската морска пехота, не в някаква си армия ренегати, тръгнали да се наврат в някой проклет кучи гъз. Беше се включила със съзнанието, че ще може да зареже всичко, щом й омръзне. Е, не че щяха да я пуснат с радост, разбира се, но изчезването нямаше да е толкова трудно, не и в цивилизована страна като Малазанската империя. Толкова много хора, толкова много места, където да отидеш, толкова много начини да устроиш живота си. А дори в самата армия, кой изобщо се интересуваше чие лице на кого е под ръба на шлема? Можеше да е на когото си ще, стига войникът да изпълнява заповедите и да може да марширува в крак.
Можеше да си проспи живота на някоя по-лека служба. В Унта или Ли Хенг, или в самия Кюон. Дори Дженабакъз щеше да я устрои чудесно. Само сестра й да не си навираше носа във всичко. Открай време гледаше да се наложи, само й се пречкаше и създаваше проблеми. Усложняваше всичко и това винаги беше проблемът. И на всичкото отгоре още не го беше разбрала — че Кисуеър беше избягала при морските пехотинци, за да се измъкне от вбесяващата й намеса в живота й. Наред с други неща.