Безумният кораб
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Liveship Traders #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Ем Би Джи Тойс
- ISBN: 978-954-2989-68-4
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безумният кораб». Краткое содержание книги:
Книгите на Робии Хоб са като диаманти сред циркониево море.
Джордж Р. Р. Мартин
Тези думи развълнуваха душата на Малта. Почти изцяло те бяха истина. Ала тя не можеше да посочи неистинната част.
— Къде са тези панели? — уморено попита девойката. — Искам да приключваме.
Не зная, призна драцената. Аз никога не съм идвала в тази зала. Онова, което зная, зная от чуждите животи. Ще трябва сама да намериш механизма.
— Как?
Като се учиш от онези, които са знаели. Ела при мен и не се противи, Малта Вестрит. Позволи ми да разкрия спомените на града пред теб, за да узнаеш.
— Спомените на града?
Древните имаха обичай да влагат спомените си в самите си градове. Ти и останалите като теб понякога долавяте техния отзвук, но сами не сте способни да се докоснете до тях истински. Аз мога да ти помогна. Ако ми позволиш.
Тогава Малта разбра: осъзна собствената си роля в това споразумение. Да, всичко си идваше на мястото.
Тя си пое дъх. И се облегна на ствола, притискайки ръце, гръдта и лицето си. И отново вдиша, сякаш се готвеше да се гмурне.
Забранявайки си страх и съпротива, тя изрече, с пресъхнала уста:
— Удави ме в спомени.
Драцената не се нуждаеше от втора подкана.
Залата оживя. Това не бяха фантомни образи: Малта Вестрит беше тази, която представляваше привидение. Стотици животи изникнаха около нея — високи хора, с медни и лилави очи и кожа с меден оттенък. Те танцуваха, разговаряха и пируваха под напълно прозирния купол, под звездите.
Само за един миг настъпи утро. Под първите лъчи на зората се разгръщаха екзотични растения. В единия край на огромната зала шумеше многоетажен фонтан, сред чиито струи подскачаха риби. Ето че настъпваше пладне и вратите се отваряха, за да пропуснат хладина. В следващия момент отново настъпваше вечер — Древните отново се събираха, за да разговарят, да се смеят и да танцуват. И тази нощ отлетя мимолетно. Слънцето се завърна. В залата бе изтеглен огромен блок от черен камък, изпъстрен със сребристи жилки.
Тъй дните продължаваха да се ронят, като падащи цветчета. Възрастни хора обхождаха камъка, стиснали чукове и длета. Блокът придоби формата на дракон. Умиращите се притиснаха към статуята, отдадоха ѝ същините си. Вратите се отвориха. Драконът се раздвижи и закрачи напред, обграден от ликуването на умилени зрители. Той отлетя. Последва прощално тържество. Нов камък бе внесен. Дните и нощите се ронеха като черни и бели зърна от разкъсала се броеница.
Малта продължаваше да стои вкоренена във времето, а дните прелитаха край нея. Тя изчакваше. И наблюдаваше.
Макар това да ставаше все по-трудно. Макар тя да губеше усет за себе си. Защото спомените постепенно изпълваха залата, гъсти като мед. Малта попиваше всички тях и ги възприемаше — макар те да превъзхождаха способността на ума ѝ. Тези спомени бяха съхранени тук именно с предназначението да бъдат вкусвани: изтънчено удоволствие на някогашната култура. Ала не и да бъдат вкусвани по подобен начин — не и в потоп, който не позволяваше на отделните детайли да изпъкнат, защото ги предаваше едновременно.
Малта не принадлежеше към народа на Древните, нито към вида на драконите: дори да пожелаеше, тя не бе способна да задържи цялата тази памет. Узнатото изчезваше от нея почти в същия миг, в който бъдеше възприето. И сред всичко това тя се вглеждаше за единствен детайл, комуто не биваше да позволи да ѝ избяга. Панелите в стената. Механизмът на вратата. Всичко останало тя не задържаше.
Студът на влажната зала продължаваше с готовност да попива в нея, ала усещан само от тялото ѝ: месеците и годините продължаваха да прелитат край нея, за да дамгосат паметта ѝ с нови мигове. Преливащото знание ѝ позволи да вижда и в двете посоки на времето. Тя видя как залата бива изграждана. Видя отчаянието, с което работниците довличаха драконовите люлки. Те ги пренасяха тук, защото небето бе почерняло, земята се тресеше, а въздухът бе изпълнен с пепел, ронеща се като черен сняг. И неочаквано всичко застина. В едната простираща се под нея посока биваше полаган първият блок на тази зала; в другата хората бяха избягали или лежаха мъртви. Тя знаеше всичко. Тя не знаеше нищо.
Малта. Стани.
Коя от всички образи беше тя? И имаше ли значение? В крайна сметка всички бяха разменяеми. Нали така?