С огън и меч

Сега вече непрекъснато гледаше в тая светлинка и известно време упорито вървя към нея.

Изведнъж се спря, понеже забеляза напреки пред себе си ивица чиста вода. Той си отдъхна. Това беше рекичката, а от двете й страни малкото мочурище.

„Сега вече ще престана да се въртя покрай брега и ще се впусна в тоя клин“ — помисли той.

От двете страни на клина се простираха две ивици тръстика — рицарят тръгна през тая, до която беше стигнал. След малко разбра, че е на прав път. Огледа се: езерото беше вече зад него, а той се движеше сега покрай тясна ивица, която не можеше да бъде нищо друго освен реката.

Тук и водата беше по-студена.

Но след някое време го налегна страшна умора. Краката му трепереха, а пред очите му като че ли се спусна черен облак. „Не може другояче, ще отида до брега и ще си легна — мислеше той, — няма да вървя по-нататък, ще почина.“

Тутакси падна на колене и напипа суха купчина, обрасла с мъх. Това беше нещо като островче сред дзуката.

Скшетуски седна върху него, започна да трие с ръце разкървавеното си лице, дишаше силно.

След малко до ноздрите му стигна миризма от дим. Той се обърна към брега и на стотина крачки по-навътре видя огън, а около него купчина хора.

Намираше се точно срещу тоя огън и когато вятърът разгръщаше тръстиката, можеше добре да види всичко. Още от пръв поглед позна, че това са татарски коняри, които седяха около огнището и се хранеха.

Тогава у него се обади страхотен глад. Последната сутрин беше изял парче конско месо, с което не би се нахранило дори двумесечно вълче; оттогава не беше слагал нищо в уста.

Затова той започна да къса израсналите наблизо тлъсти стъбла на водните лилии и ги засмука лакомо. С това гасеше както глада, така и жаждата, защото го измъчваше и жажда.

При това постоянно се взираше в огнището, което потъмняваше все повече и гаснеше. Някаква мъгла сякаш почна да засланя хората около него и те като че ли се отдалечаваха.

„Аха, сън ме мори! Ще заспя тук, на тая купчинка“ — помисли рицарят.

Но около огнището настъпи раздвижване. Конярите станаха. Скоро до ушите на Скшетуски долетяха викове: „Лош! Лош!“378. Отговори им кратко цвилене. Огнището опустя и загасна. След малко рицарят чу изсвирване и глух тропот на копита по влажната ливада.

Скшетуски не можеше да разбере защо конярите си заминават. Изведнъж забеляза, че китките по върховете на тръстиките и листата на водните лилии са някак си бледички — водата свети по-другояче, не като осветявана от луната, и лека мъгла засланя въздуха.

Той се огледа — зазоряваше се.

Цялата нощ бе обикалял езерото, за да стигне до реката и мочурището.

Беше едва в началото на пътя. Сега трябваше денем да върви по реката и да се промъкне през неприятелския лагер.