Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Къде да потърси първо в тази криеница, при която залогът е човешки живот? Тя излиза на пътя към конюшните, чува се тихо „хрус, хрус, хрус“, когато обувките й хлътват в замръзналия сняг. „Не, не“, обажда се някакъв глас в главата й, докато тя върви покрай страничната стена на къщата, покрай издадените прозоречни ниши на приемната и трапезарията, „Не, не е тук. Дори не е «топло». По-надалеч от къщата — далеч от светлината. Вече е «топло», да, «топло»!“
Тя се осмелява да отиде към непознатата част на малкия парк, отвъд парниците за зеленчуци, чиито покрити със сняг черупки светят като мраморни саркофази в тъмното. На всеки две-три стъпки, поради постоянните й усилия да пази пламъка, тя пропуска да погледне къде стъпва и едва не пада, препъва се — ту в някое градинско сечиво, ту в чувал за въглища, но успява да стигне до конюшнята, без да падне.
„Много горещо“, отбелязва гласът в главата й.
Вратата на пристройката за карети е затворена, но не е заключена; инстинктът, който я доведе дотук, е толкова силен, че тя е убедена в това, още преди да опита да отвори. Вдига резето, побутва леко вратата, тя се открехва и Шугър промушва високо вдигнатата лампа в пролуката.
— Агнес?
Никакъв отговор, но интуицията гори все така силно в гърдите й. Тя отваря вратата на пристройката малко по-широко и влиза вътре. Вижда неподвижните очертания на екипажа в мрака — той изглежда по-висок и по-голям, не такъв, какъвто си го спомня. Лъскав, целият в стоманени гвоздеи, той я изпълва с необяснимо безпокойство. Вериги и кожени каиши са се стекли от едната му страна като в локва.
Шугър отива до прозорчето на купето и повдига лампата до него. Вътре се раздвижва някаква белезникава фигура.
— Агнес?
— Благословена… сестро…
Шугър отваря вратата и открива Агнес, сгушена на пода на купето, притиснала колене към брадичката си. Брадичката й е зацапана, защото Агнес е повръщала. Трудно й е да държи очите си отворени, примигва слабо, но в процепите се виждат само млечнобелите еклери. Тя вече не трепери, обзета е от летаргията на премръзването, но поне не е започнала да посинява — устните й, намазани с мехлем, са все още розови като майска пъпка. Слава Богу, не е само по нощница — дрехата не може да я стопли, но още не е пропуснала студа, който би пръснал сърцето й. Върху нощницата си има лилав пеньоар от дебела коприна с ориенталска кройка. Пеньоарът покрива донякъде памучната нощница, макар да е закопчан накриво от несръчните й пръсти. Краката на Агнес са увити в превръзки до глезените, а върху тях тя е нахлузила широки плетени пантофи — те са подгизнали от разтопения сняг и бодливи от закачилите се по тях съчки и сухи листа.
— Моля — измънква с усилие Агнес, едва повдигайки глава от коленете си. — Кажи ми, че вече е време.
— Време за какво?
— Да замина… за Манастира… с теб — и тя облизва устни, опитвайки се неуспешно да прочисти с език мръсотията, полепнала в мехлема.
— Времето още… не е дошло — отвръща Шугър, полагайки въпреки крайното си нежелание усилия да говори с авторитета на ангел.
— Те се опитват да ме отровят — проплаква Агнес. Главата й отново клюмва надолу и влажни кичури руса коса започват да се хлъзгат един по един от раменете й. — Клара се е съюзила с тях. Тя ми дава хляб и мляко… напоени с отрова.
— Излез оттук, Агнес — казва Шугър и протяга вътре ръка, за да погали ръката на Агнес, сякаш тя е ранено животно. — Можеш ли да вървиш?
Но Агнес като че ли не я е чула.
— Угояват ме за жертвоприношението — продължава тя с тревожен, висок шепот. — Жертвата се принася бавно… цял живот. Всеки ден ще идва различен демон, за да гризе плътта ми.
— Глупости, Агнес! — казва Шугър. — Ти ще оздравееш.
Агнес обръща глава към светлината. Изпод завесата на косата примигват сините й зачервени очи.
— Виждала ли си краката ми? — казва тя внезапно с ясен, гневен глас. — Като натъртен плод. А натъртените плодове не стават пак здрави.
— Не се страхувай, Агнес — казва Шугър, въпреки че самата тя е много уплашена — бои се, че налудничавият блясък в очите на Агнес и силата на страданието й ще разбият собствените й нерви. Тя си поема дъх — дълбоко, но полека, както може да се очаква от ангел, и заявява с нежен глас, който би трябвало да прозвучи убедително:
— Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Ще видиш, че всичко ще е за добро.