Изворът [bg]

— Да, господин Уайнънд.

Адвокатът на Уайнънд, който му беше стар приятел и работеше за него от години, се опита да го възпре.

— Гейл, какво става с теб? Държиш се като дете. Като пълен начинаещ. Опомни се, човече.

— Млъкни — каза Уайнънд.

— Гейл, ти си… ти беше най-успешният издател на вестници в света. Аз ли да ти казвам очевидното? Непопулярната кауза е опасна за всеки бизнес. А за популярен вестник тя е самоубийство.

— Ако не млъкнеш, ще те пратя да си събереш багажа и ще си намеря друг мошеник за адвокат.

Уайнънд поведе спорове за „Кортланд“ с видните хора, с които се срещаше на делови обеди и вечери. Дотогава никога не спореше на никаква тема и не отстояваше ничия кауза. Правеше категорични изявления пред слушатели, изпълнени с уважение. Сега дори нямаше кой да го изслуша. Срещаше безразлично мълчание, отегчение и неприязън. Хората, които попиваха всяка негова дума за фондовия пазар, недвижимите имоти, рекламата и политиката, не проявяваха никакъв интерес към мнението му за изкуството, таланта и абстрактната справедливост.

Понякога му отвръщаха:

— Да, Гейл, да, така е. Но от друга страна мисля, че този човек постъпи адски егоистично. А това е проблемът в днешно време — егоизмът. Навсякъде има твърде много егоизъм. За това пише Ланселът Клоуки в книгата си — прекрасна книга, в която разказва за детството си, сигурно си я чел, видях те на снимката с Клоуки. Той е пътувал из цял свят и знае какво говори.

— Добре, Гейл, но не си ли малко старомоден? Какви са тия приказки за великите мъже? Какво величие намираш в прочулия се зидар? И изобщо кой е велик? Всички ние сме съвкупност от жлези и химически съединения, ние сме храната, която сме изяли на закуска. Струва ми се, че Лоис Кук го обяснява много добре в хубавата си книжка — как й беше заглавието? — а, да, „Храбрият Жлъчен камък“. Да, сър. Собственият ти „Банър“ се скъса да рекламира тази книжка.

— Но, Гейл, той трябваше да помисли за другите хора, преди да мисли за себе си. Според мен ако човек не носи обич в сърцето си, не може да е много добър. Чух това в една пиеса снощи, беше страхотна пиеса, новата пиеса на Айк — как по дяволите му беше фамилията? Трябва да я видиш. Твоят критик Джулс Фауглър писа, че това е смела и нежна сценична поема.

— Убедителен си, Гейл, не знам как да ти възразя, не знам къде грешиш, но ми се струва несправедливо, защото Елсуърт Тухи — не ме разбирай погрешно, не съм съгласен с политическите възгледи на Тухи, знам, че е радикален, но от друга страна трябва да признаеш, че е голям идеалист със сърце, колкото къща — та Елсуърт Тухи каза, че…

Тези хора бяха милионери, банкери, индустриалци и бизнесмени. Те хленчеха в речите си по официалните обеди, че не могат да разберат защо светът отива по дяволите.