Тайко
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайко». Краткое содержание книги:
Обединените сили на Ода и Токугава заляха Кай като разбушувани вълни. Войската на Иеясу начело с Анаяма настъпи от Минобу към Ичикавагучи. Ода Нобутада нападна горна Сува и опожари светилището Мьоджин, заедно с голям брой будистки храмове. Изпепеляваше до основи домовете на простите хора покрай пътя в търсене на оцелели вражески войници. Ден и нощ настъпваше напред — към Нирасаки и Кофу. Най-сетне пристигнаха. Беше сутринта на единадесетия ден от третия месец.
Един от личните служители на Кацуйори бе ходил предишната нощ до селото и огледал разположението на врага. Тази сутрин, докато още дишаше тежко, той съобщи на своя господар за видяното.
— Предните части на отрядите на Ода са навлезли в близките села и изглежда са разбрали от селяните, че вие сте тук със семейството си, господарю. Обградили са околността и са затворили пътищата. Сега започват решителния пристъп.
Вече наброяваха само деветдесет и един души — четиридесет и един останали самураи, заедно с Кацуйори и сина му, съпругата на Кацуйори и нейните придворни дами. През предишните няколко дена се бяха разположили в някаква местност на име Хираяшики и дори бяха издигнали там дървена ограда. Щом обаче чуха вестта, всички до един разбраха, че техният час е ударил и побързаха да се приготвят за среща със смъртта. Съпругата на Кацуйори седеше помежду им, сякаш още се намира в своите покои във вътрешното укрепление. Унесеното й бледо лице приличаше на бяло цвете. Жените, които я заобикаляха, избухнаха в сълзи.
— Щом е щяло да се стигне дотук, по-добре да бяхме останали в новата крепост в Нирасаки. Колко жалко е всичко това. Така ли трябва да изглежда съпругата на господаря на рода Такеда?
Останали без помощ, жените ридаеха безутешно и не спираха да оплакват съдбата си.
Кацуйори отиде при своята съпруга и настоя да тръгват.
— Току-що наредих да ти доведат кон. Колкото и време да останем тук, няма да спрем да се оплакваме, а врагът вече настъпва към подножието. Разбрах, че сме близо до Сагами, така че трябва колкото се може по-бързо да стигнеш дотам. Прекоси планината и се върни при рода Ходжо.
Очите на жена му се наляха със сълзи, но тя и не се помръдна от мястото си. По-скоро изглеждаше, че не одобрява казаното от своя съпруг.
— Цучия! Цучия Уемон! — извика Кацуйори на един служител. — Качете жена ми на седлото.
Мъжът се приближи до съпругата на Кацуйори, но тя внезапно се извърна към своя съпруг с думите:
— Казват, че истинският самурай няма двама господари. По същия начин и една жена, веднъж взела някого за съпруг, не трябва да се връща да живее отново със семейството си. Може и да изглежда великодушно, че ме пращаш да се върна отново сама в Одавара, но в думите ти няма разбиране… Не ще се и помръдна от това място. Ще остана редом с тебе до самия край. После може би ще ми позволиш да се преселим заедно в отвъдното.
Точно тогава двама служители се втурнаха вътре с вестта, че врагът наближава от всички страни.
— Стигнали са до храма в подножието на върха.
Съпругата на Кацуйори остро се скара на служителките си заради хленча им.
— Като че няма време за друго, освен да жалим. Елате тук да помогнете с приготовленията.
Тази жена не бе още дори на двадесет години, но даже пред лицето на смъртта не губеше чувството си за достойнство. Беше спокойна като тихо езеро и дори самият Кацуйори усещаше това нейно спокойствие като безмълвен укор.
Прислужниците й се отдалечиха, но след малко се върнаха с проста глинена чаша и бутилка за саке, които оставиха пред Кацуйори и сина му. Изглежда съпругата бе проявила достатъчна предвидливост, за да се подготви дори за този момент. Тя мълчаливо протегна чашата към мъжа си. Кацуйори я пое, отпи една глътка и я подаде на момчето. После я предложи на жена си.
— Една чаша и за братята Цучия, господарю — каза тя. — Цучия, нека се сбогуваме, докато не сме си тръгнали от този свят.
Цучия Содзо, личният прислужник на Кацуйори и неговите по-малки братя бяха наистина предани на господаря си. Содзо бе на двадесет и шест години, следващият след него по възраст беше на двадесет и една, а най-малкият — на осемнадесет. По целия път — от падането на новата столица до последното им убежище на връх Темоку — те вярно бранеха своя злополучен господар.