Аленото цвете и бялото

Миналата Коледа двамата вървяха по улиците, един до друг, и обсъждаха евангелските текстове, докато повечето хора си седяха у дома и се забавляваха със салонни игри. Хенри току-що беше прочел… какво бе прочел всъщност? За него това беше обичайно състояние — току-що прочел нещо, той винаги гореше от желание да го сподели с нея, преди мислите му да се отклонят в друга посока… О, да, ставаше дума за едно есе, написано от някакъв специалист по старогръцки, в което се решаваше окончателно водения в продължение на столетия спор за значението на 25-ти стих от първа глава на Евангелие от Матея. Католическото тълкувание бе несъмнено погрешно — новите изследвания доказваха, че когато свети Матей е писал „докле“, е имал предвид именно това. Хенри казваше, че би било по-добре вестниците да разпространят новината за едно такова доказателство с огромно значение, вместо да изпълват страниците си със сензационни описания на убийства и реклами на боя за коса.

А тя? Как отвърна тя на сериозния му идеализъм? Ами както винаги — започна да спори с горкия човек. Каза, че този спор никога няма да бъде разрешен, тъй като ако някой тъй или иначе не вярва, че девица може да роди, той надали ще обърне внимание на писанията на някакъв си специалист по старогръцки, и че на нея самата също й било все едно, тъй като поначало предпочитала евангелията от Марка и Йоана — защото като разумни хора те обсъждали много по-важни неща от състоянието на интимните части на Дева Мария.

— Но вие все пак вярвате, че нашият Спасител се е въплътил от Светия Дух, нали? — каза Хенри и се смръщи по онзи свой очарователен начин.

В отговор тя невъзмутимо смени темата, какъвто й беше обичаят.

— За мен — каза тя категорично, — истинският разказ започва едва с кръщението в реката Йордан.

Господи! Как смръщваше вежди Хенри в такива случаи! Колко сериозно започваше да размишлява, за да се убеди, че тя не богохулства и не върви срещу вярата, която ги свързваше! Приятно ли й беше да го дразни? Да, сигурно е било така. През колко много слънчеви следобеди тя го отпращаше да си върви у дома озадачен, а е трябвало да го целуне, да го обвие с ръце, да притисне буза до неговата и да му каже, че го обича…

Тя изтрива лицето си с ръкав и се надява, че Бог ще я разбере.

— Мяу? — намесва се въпросително котаракът и бута голия й глезен с косматата си глава. Не го е хранила от сутринта, а спуснатите завеси на долния етаж вече тлеят кехлибарено-жълти в светлината на залеза.

— Ядеш ли захаросани плодове, Писане? — пита тя и му предлага една лъжица лепкава смес от буркана, който държи в скута си. Той подушва сместа, дори я докосва с нос, но… отказва да яде.

— Жалко — мърмори под нос Емелин. — Има още много.

Това са излишъците от захаросани плодове на госпожа Борли — всяка членка на Дружеството за спасение получи по един буркан с ясната уговорка, че ще използва съдържанието за пълнеж на коледни пайове. Несъмнено другите спасителки са посрещнали това предизвикателство — или собственоръчно, или са прехвърлили задачата на прислужниците си, но времената, когато Емелин правеше коледни сладкиши, са потънали в мъглите на времето, когато беше съпруга на Бърти. Суровата смес също е много вкусна. Тя гребе с лъжицата направо от буркана, съзнавайки, че или ще й стане лошо, или ще получи разстройство, но въпреки това се наслаждава на ароматните, сладки късчета.