Червения рицар

— Милорд?

Капитанът и Маг играеха пикет. Той вдигна очи.

— Тези какво да ги правя? — попита Тоби. Държеше две кадифени кесийки, толкова наситено тъмночервени, че почти сияеха.

— Не са мои — рече капитанът.

— Простете, господарю, във вашите дисаги ги намерих — каза Тоби.

Капитанът надниква в едната и се засмя.

— Виж ти, Тоби! Нашият домакин е по-грижлив, отколкото предполагах. Ела тук — каза той и махна на новия си оръженосец. — Смятам, че тези са за теб — каза капитанът и му подаде едната кесийка. В нея имаше чифт сребърни шпори — богатите оръженосци носеха такива.

Тоби ахна, а капитанът поклати глава.

— Знаел е, че идваме, но нали върнахме Тоби — рече рицарят, погледна в другата кесийка и се намръщи. На дъното ѝ блещукаше прекрасен малък пръстен с христограма57.

— Това вече е прекалено — измърмори капитанът и метна кесийката през стаята. Тя отскочи от стената, а той се върна към картите си.

Когато на сутринта отиде да плати на ханджията, намери пръстена сред монетите си.

„Откажи се — обади се магьосникът. — Той иска и нея. Изглежда двамата не сте приключили един с друг.“

Капитанът прегърна ханджията.

— Сещате ли се за някой, който да пътува на запад, към Лисен Карак? — попита той.

Ханджията се ухили.

— Може би наесен и то само с двадесет въоръжени мъже — каза той.

Капитанът написа кратка бележка на парче пергамент.

— В такъв случай, пратете това по него — рече той и уви пръстена в пергамента. Почувства се… особено.

— По живо, по здраво, капитане — рече ханджията. — Отбийте се, като дойдете на турнира.

Капитанът повдигна вежди.

— Вие сте известен рицар — каза ханджията с детинското задоволство на човек, наясно с неща, които другите не знаят. — Кралицата е наредила догодина по Петдесетница да се организира голям турнир в Лорика.

Капитанът извъртя очи.

— Такива битки не обичам, ханджийо.

Мъжът сви рамене.

— Щом казвате.