Дъщеря на съдбата [bg]

На шестнайсет години красотата на девойката започваше да разцъфтява и никак не й липсваха кандидати с добро състояние, готови да умрат от любов, но докато приятелките й си търсеха съпруг, тя мислеше за учител по пеене. Така срещна Карл Брецнер, виенски тенор, пристигнал в Лондон за участие в няколко творби на Моцарт, като върховата му изява щеше да бъде галапредставление на „Сватбата на Фигаро“ в присъствие на кралското семейство. Външността му с нищо не издаваше неговия огромен талант — певецът приличаше на касапин. С дебел корем, но хилав от коленете надолу, фигурата му бе лишена от привлекателност, а червендалестото му лице, увенчано от сноп безцветни кичурчета, изглеждаше доста простовато. Ала отвореше ли уста, за да дари на света наслада с могъщия си глас, той се преобразяваше — извисяваше се на ръст, коремът изчезваше под широко разтворените гърди, а руменото му тевтонско лице се озаряваше от небесна светлина. Така поне го виждаше Роуз Съмърс, която успя да се снабди с билети за всички представления. Пристигаше в театъра много преди да отворят вратите и под неодобрителните погледи на минувачите, непривикнали да виждат момиче от нейната класа да излиза само, чакаше пред служебния вход с часове, за да зърне маестрото, когато слизаше от колата. В неделя вечерта той забеляза красавицата, застанала насред улицата, и се приближи, за да размени няколко думи с нея. Разтреперана, тя отговори на въпросите му и призна възхищението си от него, както и желанието да следва стъпките му по трудния, но божествен път на белкантото според буквалния й израз.