![Цитаделата на аутарха [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/8/citadelata-na-autarha-bg-download.jpg)
Цитаделата на аутарха [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-371-9
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Цитаделата на аутарха [bg]». Краткое содержание книги:
Накрая, с надеждата да прогоня болезнените спомени от главата си, станах и полека отидох до леглото на Фойла. Беше будна. Поговорихме и аз я попитах дали да й кажа мнението си за разказите още сега. Тя обаче ми отговори, че трябва да изчакам най-малко още един ден.
13.
Разказът на Фойла. Дъщерята на армигера
— Халвард, Мелито и дори асцианинът имаха своя шанс. Не мислите ли, че и аз имам право? Дори онзи, който ухажва някоя девица и мисли, че няма съперници, всъщност има един — и това е самата тя. Тя може да му се отдаде, но и да реши да се запази за самата себе си. Той трябва да я убеди, че с него тя ще бъде по-щастлива, отколкото само със себе си. И макар че мъжете често убеждават девиците в това, то невинаги е истина. Аз самата също ще участвам в това състезание, за да спечеля самата себе си — стига да мога. Щом се омъжвам за разказвач, трябва ли избраникът ми да е по-лош разказвач от мен самата?
Всеки от мъжете разказа история от своя край. Ще направя същото. Моята страна е страна на далечни хоризонти и широко небе. На трева, вятър и галопиращи коне. През лятото вятърът може да бъде горещ като дихание на пещ, а когато в пампасите избухне пожар, димът се разпростира на стотици левги и за да му избягат, лъвовете яхват говедата ни, подобно на същински дяволи. Мъжете в моя край са смели като бикове, а жените — свирепи като соколи.
Когато баба ми била млада, в моя край имало една вила. Била толкова отдалечена, че никой не ходел там. Принадлежала на един армигер, васал на сеньора на Паскуа. Земите й били плодородни, а самата къща — прекрасна. Гредите на покрива били влачени от волове цяло лято, за да ги докарат на това място. Стените били от пръст, като стените на всички къщи в моя край, и били дебели цели три стъпки. Хората, които живеят в гористите земи, се надсмиват над подобни стени, но те задържат прохладата, изглеждат много красиво, когато са белосани, и освен това не горят. Къщата си имала кула и голяма банкетна зала, а едно хитроумно изобретение от въжета, колела и кофи, задвижвано от два мерихипа, поливало градината на покрива.
Армигерът бил галантен мъж, жена му — очарователна дама, но от всичките им деца само едно преживяло повече от година. Дъщеря им била висока, мургава и гладка като олио, косата й — с цвета на най-светлото вино, а очите — тъмни като буреносни облаци. Но вилата, в която живеели, била толкова отдалечена, че никой не знаел за нея и никой не идвал да поиска ръката й. Тя често яздела по цял ден самичка, ловувала със своя сокол или препускала след петнистите си ловни котки, когато те подгонвали някоя антилопа. Друг път седяла по цял ден сама в спалнята си, слушала песента на чучулигата в клетката и разгръщала страниците на старите книги, донесени от майка й.
Когато наближила двадесетата си година, баща й решил, че й е време да се омъжи — иначе скоро никой нямало да я поиска. Разпратил слугите си навсякъде в околните триста левги и им заръчал да оповестят на висок глас красотата на дъщеря му и обещанието, че след неговата смърт съпругът й ще наследи цялото му имущество. Пристигнали мнозина красиви конници със сребърни седла и украсени с корали ефеси на сабите. Бащата развличал всички, а дъщеря му, скрила косата си в мъжка шапка и затъкнала дълъг нож в мъжки пояс, се смесила с кандидатите. Така ги слушала как се хвалели с многобройните си любовни похождения и как открадвали по нещо, когато мислели, че остават незабелязани. Всяка вечер отивала при баща си и му казвала имената им, а когато се оттегляла, той ги викал и им разказвал за стълбовете в пустинята, където не ходи никой и на които завързвали престъпниците с въжета от сурова кожа и ги оставяли да умрат от лъчите на слънцето. На следващата сутрин те оседлавали конете си и се махали.
Не след дълго останали само трима. Дъщерята на армигера не можела вече да ходи сред тях, тъй като се страхувала, че ще я познаят. Отишла в спалнята си, разпуснала косата си и я сресала, после свалила дрехите си и се изкъпала в ароматна вода. Сложила си пръстените и гривните, поставила големите обеци на ушите си, а главата си украсила с тънка диадема от чисто злато, каквато можела да носи само дъщеря на армигер. С две думи, направила всичко по силите си, за да изглежда красива. И понеже и сърцето й било храбро, сигурно на света нямало по-хубаво момиче от нея.