Гласът на цигулката [bg]

— Ще ти приготвя още едно кафе — каза Франка.

Монталбано беше неспокоен, защото видя, че Алдо, преди да излезе, размени бегъл съучастнически поглед със съпругата си. Франка поднесе кафето на комисаря и седна пред него:

— Разговорът е сериозен — започна отдалече.

В този момент влезе Франсоа, решителен, със свити в юмруци ръце, отпуснати покрай хълбоците му. Спря се пред Монталбано, погледна го твърдо и право в очите и каза с треперещ глас:

— Ти няма да ме отведеш от моите братя.

Обърна му гръб и избяга. Все едно го удари с боздуган по главата, усети, че устата му пресъхна. Каза първото нещо, което му дойде на ум, и за съжаление, то беше глупаво:

— Колко добре се е научил да говори!

— Това, което исках да ти кажа, вече ти го каза момченцето — каза Франка. — И имай предвид, че както аз, така и Алдо не сме спирали да му говорим за Ливия и за теб, как ще се чувства с вас двамата, колко и как му мислите доброто, обичате го и ще го обичате. Но нищо повече не може да се направи. Преди месец през нощта изведнъж тази мисъл му дойде в главата. Спя си аз, но чувствам, че някой ме докосва по ръката. Поглеждам — той.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава какво има?

— Страх ме е.

— От какво те е страх?

— Че Салво ще дойде и ще ме отведе оттук.

— Понякога, докато си играе или се храни, тази мисъл се връща и тогава помръква, става дори лош.

Франка продължаваше да говори, но Монталбано вече не я слушаше. В паметта му изплува спомен от времето, когато беше на същата възраст като Франсоа, дори една година по-малък от него. Баба му на смъртно легло, майка му — тежко болна (но тези факти ги разбра по-късно), и баща му, за да има кой да се грижи по-добре за него, го беше завел в дома на сестра си Кармела, омъжена за собственика на някакъв разхвърлян базар, кротък и вежлив мъж на име Пипо Шортино. Нямаха деца. Спомняше си много добре, че след известно време баща му — с черна вратовръзка и широка, също черна лента на лявата ръка — се беше върнал да го вземе. Но той му беше отказал: