Мираж [bg]

Но аз трябва да бях крачила най-малко час, за да стигна до това пусто място. Може би само преди минути се бе върнал в хотела след работата и обяда си в заведението на Фуад… може би в този момент се отправяше насам?

Ето че започваш пак да си въобразяваш някакъв епизод от холивудски тип: „Направих грешката на живота си. Вазектомията е обратима. Записах си час при уролога. Утре ще се кача на самолета с теб и ще се подложа на обратна процедура още преди уикенда“.

Ала плажът беше безлюден. Пол обикновено се връщаше в хотела към три за сиеста. Сега беше почти пет. Нямаше следа от никого на хоризонта. Бях напълно сама. Неидването му на брега беше доказателство — сякаш изобщо бе нужно такова, — че между нас е свършено.

Връщането към хотела ми се стори неимоверно дълго. Когато стигнах до рецепцията, Ахмед изглеждаше притеснен от появата ми.

— Нещо не е наред ли? — попитах го.

— Шефът, мосю Пикар… трябва да говори с вас.

Не иска да говори. Трябва.

— Какво се е случило? Къде е съпругът ми?

— Чакайте тук, моля.

Ахмед се шмугна в задния офис. Затворих очи и се зачудих: Какъв нов ад настава сега?

Мосю Пикар се появи няколко мига по-късно, мрачен като онколог, който се кани да съобщи лоша новина.

— Търсихме ви навсякъде, госпожо. Много се разтревожихме.

— Какво е станало? Къде е съпругът ми?

— Вашият съпруг е… изчезнал.

Пребледнях, но вероятно по начин, който е посочил, че не съм изненадана, тъй като Пикар попита:

— Очаквахте ли това?

— Не, ни най-малко.

— Но вие сте му оставили документи и бележка…

— Влизали сте в стаята ни? — викнах внезапно ядосана. — Кой ви даде право да…

— Право ми даде това, че чистачките чули мъжа ви да крещи в стаята. Викове, последвани от тежко блъскане.

Мигом се втурнах нагоре по стълбите, а Пикар се развика след мен, че не бива да влизам там, че било потенциално местопрестъпление и че полицията щяла…

Но аз препусках напред и щом стигнах до вратата ни, отворих я със замах. Когато влязох вътре, видях пред себе си…

Хаос.

Наистина приличаше на местопрестъпление с намесен обир и насилие. Навред бяха разпилени дрехи. Всяко чекмедже бе извадено и съдържанието му изсипано. Два от скицниците му бяха разкъсани и хартийки осейваха земята като полудели конфети. А на каменната стена пред леглото ни — стекла се кръв в процес на засъхване.

До документите и бележката, които бях оставила за Пол, имаше късче хартия. На него — с характерния му калиграфски почерк — бяха надраскани пет думи: