Двор от крила и разруха

Време — печелеха време, докато Тамлин се върнеше от лова с Юриан.

Люсиен се отблъсна от дървото, но не застана до мен. Нещо като агония пробяга по лицето му, когато най-сетне забеляза откраднатата ножница на Тамлин и раницата на гърба ми.

— Не съм се клела пред никого — казах на Брана, съзнавайки, че Дагдан бавно напуска полезрението ми. — Свободна съм да ходя където и когато си поискам.

— Така ли? — отвърна умислено Брана и плавно спусна ръка до меча на хълбока си. Аз се завъртях леко, за да не попадне Дагдан в мъртвата ми точка. — Толкова старателни кроежи през последните седмици, толкова опитни машинации. Май изобщо не ти хрумна, че и ние вършим същото.

Нямаше да позволят на Люсиен да си тръгне жив от поляната. Или поне с незасегнат ум.

Явно и той се досети в същия момент като мен, проумявайки, че нямаше да ни разкрият всичко това, ако не разчитаха, че ще си остане тайна.

— Вземете Двора на Пролетта, щом искате — заявих без преструвки. — И бездруго ще падне.

Люсиен изръмжа. Не му обърнах внимание.

— О, така и възнамеряваме да сторим — увери ме Брана и измъкна бавно меча си от тъмната му ножница. — Но въпросът е какво да предприемем с теб?

Освободих с палец два от илирианските бойни ножове.

— Не ти ли стана чудно защо така те боли главата? Защо се чувате толкова слабо по една определена телепатична връзка?

През последните седмици силите ми наистина се изцеждаха толкова бързо, изнемощяваха все повече и повече…

Дагдан изсумтя и най-накрая заяви на сестра си:

— Давам й десет минути, преди ябълката да подейства.

Брана се изсмя, побутвайки с ботуш белезниците от син камък.

— Първо дадохме прашеца на жрицата. Камък гибелф, стрит на толкова ситно, че нямаше как да го видиш, надушиш или вкусиш в храната си. Трябваше да слага по мъничко, за да не заподозреш нещо. Пък и за да не смачка силите ти наведнъж.

Тревога стегна корема ми.

— Даемати сме от хиляда години, момиче — ухили се презрително Дагдан. — Но дори не се наложи да влизаме в съзнанието й, за да я склоним. Ти обаче… колко храбра постъпка само. Опита да защитиш всички тях от нас.

Съзнанието на Дагдан полетя като черна стрела към това на Люсиен. Аз издигнах щит помежду им. И главата ми — костите ми се сковаха от болка…

— Каква ябълка? — попитах едва.

— Онази, която изяде преди час — обясни Брана. — Отгледана в личната градина на краля и редовно поливана с разтвор на гибелф. Достатъчна е да потисне силите ти за няколко дни. Затова няма да ни трябват окови. А ти май си мислеше, че никой не е забелязал подготовката ти за бягство. — Тя отново изцъка с език. — Чичо ни много би се разочаровал, ако допуснем подобно нещо.

Откраднатото ми време изтичаше. Можех да се ответрея, но така им оставях Люсиен, в случай че той самият някак не успееше да се освободи с гибелфа в кръвта си…