Пламъци в рая
- Автор: Симънс Дан
- Серия: Елм Хейвън #3
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190108733
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Пламъци в рая». Краткое содержание книги:
Почти без да го осъзнава, колежанската преподавателка Елинор Пери ще бъде завлечена на трескаво пътешествие, което ще я отведе до самите врати на ада.
В наградения с „Локус“ роман участва и Корди Кук, позната на читателите от „Лятото на страха“.
Съгласих се възможно най-небрежно.
— Много мило от страна на местните да ароматизират въздуха така за нас, нали? – настоя той. – И да изберат точно тази форма на илюминации.
— Илюминации? – попитах аз.
Господин Клемънс се обърна и кимна зад нас и за първи път от часове аз се завъртях на седлото и погледнах на изток. По черния вулканичен склон се сипеше дъжд, но далече, над океана, ниското слънце възпламеняваше вълните в ослепително златно и бяло. Облаци хвърляха сенките си по водата и тези сенки се движеха като животни, търсещи укритие от великолепния блясък. Вляво от нас, където вечерната светлина минаваше през долината между вулкана Мауна Кеа и нашия, Мауна Лоа, слънчевите лъчи проникваха през облаците на почти хоризонтални ивици, а сиянието бе така златно, че изглеждаше като нещо солидно, и озареният балдахин на джунглата бе по-зелен от всичко друго на света.
— Чак се пита човек защо езичниците не са приели християнството още преди първите мисионери да пристигнат тук, нали? – каза господин Клемънс. Той яздеше с арогантната лекота на човек, който е прекарал много време на седлото. От сомбрерото му се стичаха струйки вода.
Аз изправих гръб, хванах юздите с лявата си ръка, сякаш да насочвам коня, и попитах:
— Вие май не одобрявате местната Църква, господин Клемънс?
Неканеният ми спътник пуши известно време, вероятно мислеше.
— И що за Църква е това, госпожице Стюарт?
— Християнската, господин Клемънс. – Бях мокра и ядосана и не бях в настроение за онова, което минаваше за остроумен разговор в Мисури или Калифорния.
— И коя точно християнска Църква, госпожице Стюарт? Дори тукашните езичници имат голям избор в това отношение.
— Знаете много добре за какво говоря, господин Клемънс – казах аз. – Думите ви показват презрение към усилията на тези смели мисионери. И презрение към вярата, която ги е изпратила толкова далече от удобните им домове.
След малко господин Клемънс кимна леко и докосна периферията на шапката си, за да излее водата.
— Познавах една мисионерка, изпратена на Сандвичевите острови. Изпратиха я от Сейнт Луиз. Всъщност познавах сестра й… няма да срещнете по-щедра жена от нея… ако нещо ви трябва, а тази добра дама го има, ще го получите на минутата.
Той изглеждаше потънал в щастливия спомен, затова след като известно време се чуваше само шуртенето на дъжда и тропотът на конете, аз попитах:
— Е, какво стана с нея?
Господин Клемънс засука мустака си и огънчето на пурата се обърна към мен.
— С кого?
— С мисионерката – казах подразнена. – Със сестрата на вашата приятелка, мисионерката, която е дошла на Сандвичевите острови.
— О… – Той извади пурата от устата си, за да изтърси пепелта на лъка на седлото. – Ами изядоха я.
Признавам, че примигнах.
— Моля?
— Изядоха я – каза господин Клемънс, стиснал отново пурата със зъби.
— Местните? – попитах немощно, бях стъписана. – Хавайците?
Господин Клемънс ме погледна, вероятно също леко шокиран.
— Разбира се, че местните. Кой друг според вас, госпожице Стюарт… другите мисионери ли?
— Какъв ужас!
Той кимна, явно вече заинтригуван от собствения си разказ.
— Казаха, че съжалявали. Местните. Когато близките на нещастната дама поискаха да получат вещите й, езичниците казаха, че много съжалявали. Станало по случайност. И нямало да се повтори.
Можех само да се взирам в него сред спускащия се мрак. Конете ни пристъпваха внимателно по влажната вулканична скали.
— По случайност – повторих и сама чух упрека в гласа си.
Той извади пурата от устата си.
— Да, съгласен съм, госпожице Стюарт. Не е било случайност. Всъщност случайности не съществуват. – Той вдигна ръка и посочи към небето. – Сестрата на моята приятелка от Сейнт Луиз бе изядена по волята на Провидението… като част от Вселенския замисъл!
Чаках да продължи.
Господин Клемънс се обърна към мен и нещо като усмивка потрепна под мустака му. После той пришпори коня си напред, подмина преподобния Хеймарк и двете момчета – които вече мълчаха унило – и настигна хаваеца.
Пред нас, зад завесата на дърветата – първата горичка, която виждахме от часове, – небето и земята пламтяха в червено, но по-яростно червено от отражението на залеза, който вече бе отминал. Локвите около нас станаха алени и трябва да призная, че много живо си представих езичниците, които провеждат човешко жертвоприношение на черните скали, след което са останали тези кървави локви.