Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

Слийт успя да се усмихне слабо.

— Сляпото жонглиране дълбае дълбоко в душата.

— Не искам да те виждам да страдаш така, приятелю.

— Попремина ми. Вече се чувствам малко по-добре.

— Ти сам си причини това страдание — каза Валънтайн. — Неразумно беше да се подлагаш на такова изтезание. Повтарям: ти беше съвършен и нищо друго не е важно. — Обърна се към Шанамир. — Върви в кухнята да видиш има ли месо и хляб за нас. Слийт се потруди здравата. Нуждае се от подкрепление, а само огненото вино не е достатъчно.

Сега Слийт изглеждаше просто уморен, а не напрегнат и ядосан. Той протегна ръка.

— Ти имаш топла и добра душа, Валънтайн. Духът ти е благ и слънчев.

— Твоето страдание накара и мен да страдам.

— Ще сдържам по-добре гнева си — заяви Слийт. — А ти си прав, Валънтайн: ние жонглираме за себе си. Те са случайни. Не биваше да забравям това.

Още два пъти Валънтайн видя в Пидруид да се изпълнява сляпо жонглиране, още два пъти видя Слийт да слиза горделиво от сцената, вкочанен и изтощен. Валънтайн разбра, че вниманието на зрителите няма нищо общо с умората на Слийт. Всичко беше дяволски трудно и малкият човечец плащаше скъпо за умението си. Когато Слийт страдаше, Валънтайн правеше всичко възможно да му вдъхне утешение и сила. Голямо удоволствие беше за Валънтайн да помага така на другаря си.

И още два пъти Валънтайн имаше загадъчни сънища. Една нощ му се яви понтифексът и го покани в Лабиринта; той влезе вътре и тръгна по безбройните му коридори и заплетени ходове, и пред него заплува като блуждаещ огън образът на мършавия стар Тиеверас, който го поведе напред, към центъра, докато най-сетне стигна до някакво вътрешно помещение на големия лабиринт и понтифексът внезапно изчезна, и Валънтайн остана сам в една празнота от студена зелена светлина, загуби опората под краката си и започна да пада безспирно към центъра на Маджипур. А през другата нощ беше самият коронал, който минаваше с колесницата си през Пидруид; той му махна и го покани да поиграят на шашки; те хвърляха заровете и движеха пуловете, ала играеха с шепа избелели кокалчета на пръсти и когато Валънтайн попита чии са тези кокалчета, лорд Валънтайн се засмя, подръпна коравата черна брада, която обрамчваше лицето му, впи блестящите си пронизителни очи в него и рече: „Погледни ръцете си“ — и когато Валънтайн погледна, ръцете му бяха без пръсти, на китките му имаше само розови топчета.