Преди да се родя и след смъртта ми
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да се родя и след смъртта ми». Краткое содержание книги:
С излизането на книгата през 1968г. (тогава със заглавие «Преди да се родя. И след това.») Ивайло Петров изненада и читателите и критиците си. В нея той по особен начин парадира носталгичните настроения в «селската» белетристика от 60-те години и подлага на преоценка традиционните идеологеми — роден дом, семейно-родова общност и т.н. Безподобна книга за българската литература, единение между всеопрощаващ смях и спонтанен трагизъм, завършено повествование, но с отворен финал, защото «можеш ли да се изплезиш на смъртта»! Вечна игра — на думи, на картини, на хора. Една приказка, в която краят се съединява с началото, в която хуморът и тъгата се преплитат и се опитват да надникнат в любопитната като живота смърт.
— Ти ли си Мартин разбойникът?
— Аз съм Мартин Карабелов, но не съм разбойник, а политическо лице и дойдох да поговорим по повод на писмото, което ви изпратих…
— Не мърдай, ще те надупча като решето! — извика свирепо Маврик Николаев.
Чичо Мартин нямаше намерение да шава, отклони очи от дулото на револвера и остана неподвижен. Много възможни обстоятелства бе обмислил, но револвера, както казахме, не бе турял в сметките си. Според него чифликчията искаше да го убие не от законно чувство на самосъхранение, а от глупост, от липса на възпитание и най-вече от скъперничество. «Ето какви скръндзи са нашите чифликчии, каза си той, и как не умеят да ценят достойнството на своя противник. И като си помисли човек, че са представители на висша класа и че на всичко отгоре се смятат за аристократи! Не, с този господин трябваше да постъпя по класическия начин, да го притисна нейде на тясно или да се вмъкна в стаята му през прозореца. Жалко, че човек става жертва на своя изискан стил, когато има работа с прости хора! Интересно е да се знае дали този скъперник ще натисне спусъка все пак и ако го натисне, дали ще ме улучи. Един милиметър отклонение на дулото е достатъчно куршумът да плесне в стената, а в това време аз може би ще успея да го обезоръжа…»
— И ще ме свършиш, като не ти дам парите, нали? — извика вече извън себе си Маврик Николаев.
— Да! — каза чичо Мартин. — Такъв е законът на нашата организация.
— Сега да видим кой кого ще свърши!
Чичо Мартин отново премести погледа си на «ютията» и видя, че пръстът на Маврик Николаев, напъхан в колелцето на спусъка, трепери като на последен страхливец и неврастеник. «Сега вече не той, а пръстът му може да ме убие» — каза си той и усети, че в гънката между веждата и носа потече топла струйка пот. В това състояние, което романистите наричат върхово изпитание, чичо Мартин бе обзет от върховно любопитство.
«Да видим сега — казваше си той — дали този идиот ще натисне спусъка, или не. Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако — не, ще си заслужава да го живеем!» И докато стоеше така с единия крак в смъртта, поставяйки на изпитание своето дръзновение, една вътрешна врата се отвори, в стаята се втурна млада жена и с весело нетърпение се отправи към него.
— Симо! — извика тя, но като стигна до средата на стаята, спря и тихо добави: — Ами слугата каза, че Симо дошъл…
Тя видя «ютията» в ръката на Маврик Николаев, притисна ръце над гърдите си и застана на място.
Чичо Мартин се обърна към нея и само за една секунда успя да я разгледа подробно и да оцени нейните прелести. Тя бе на около двадесет и шест години, приятно закръглена, с кестенява коса и хубаво лице, но най-силно впечатление правеше устата й — леко притворена, с пълни и сочни устни, която дори и в този миг на изненада и уплаха издаваше склонност към силни и смели пориви. Чичо Мартин не можа да види само гърдите й, защото ги бе затулила с ръце, пък и в този миг Маврик Николаев не успя да обуздае страхливия си пръст върху спусъка. Не «ютията», а стаята изгърмя като малокалибрено полско оръдие и на стената, една педя от главата на чичо Мартин, зейна дупка колкото самата «ютия». Страхът на жените е еластичен като плътта им и дамата, пребледняла не по-малко от Маврик Николаев, мигновено се спусна към него и бутна ръката му настрани:
— Свако, какво правиш, ще убиеш човека!
— Ще убия не, ами ще го надупча като решето! — каза Маврик Николаев. След изстрела, впрочем първият изстрел, който беше изпратил в упор срещу жив човек, нервното му напрежение се бе поуталожило и той говореше вече по-спокойно и разумно, което обаче означаваше, че с втория изстрел ще улучи сигурно целта. — Той е разбойник, за него няма място на белия свят!
— Какъв разбойник, да не сънуваш?
— Това е Мартин Разбойника.
— Оооо! — възкликна жената, а както е известно, жените изразяват с тази удължена гласна много чувства и на първо място — вечно жадното си любопитство. Тя бе забелязала, че чичо Мартин я оглеждаше с възхищение дори в оня миг, когато смъртоносният куршум мина на педя от главата му, а това не можеше да не възхити една истинска жена. Нещо повече, този миг щеше да окриля нейната суета и през оная възраст, когато вече нямаше да бъде жена. «Този млад мъж — каза си тя — или не е с ума си, или е истински рицар.» Мъжественото спокойствие на чичо Мартин и проницателната му усмивка не допускаха никакво съмнение, че е истински рицар, и при това неин поклонник. Оставаше да поеме покровителството си над него и да чака изкусителната развръзка на тази неочаквана история.