Осъдени души

Силният вик и ударът по масата, с който Карлито пожела живот на анархизма, бяха разтърсили цялата посада. Фани забеляза, че те предизвикаха идването на една друга пролетарска личност, облечена също в комбинезон. Новодошлият, изглежда, не спадаше към групата на анархистите, но притежаваше известна власт, може би като пазител на реда в утрешния митинг. Върху баската му шапчица лъщеше червена звезда. Той обиколи с поглед трапезарията, при което очите му се спряха подозрително и враждебно върху един дребничък червенокос работник с антипатично лице.

— Какво има, другарю Льоренте? — сухо попита Карлито в настъпилата тишина.

— Нищо — отговори Льоренте, като се намръщи. — Вдигате много шум.

— Че да не отиваме на литургия? — забеляза червенокосият и произношението му издаде веднага, че бе чужденец. — Когато плутократите влизат в кръчма, вдигат повече шум!

— Ти какъв си? — внезапно попита Льоренте, като отиде при него.

— Безвластник! — гордо отговори червенокосият.

— Покажи картата на братството!

— Омръзна ми да я показвам на полицаи.

— Ще я покажеш ли? — повтори Льоренте и в гласа му прозвуча заплашителна нотка.

— Гилермо, покажи я! — каза учителят от Аранд, — Другарят е от комитета на Конфедерацията.

Червенокосият недоволно измъкна някаква карта и я хвърли върху масата. Без да се дразни, другарят Льоренте прегледа внимателно картата и по същия немного вежлив начин я върна на притежателя й.

— Лека нощ, другари! — произнесе той, като поздрави с вдигнат юмрук и тръгна към вратата. Почти никой не отвърна на поздрава му.

— Докога ще търпим своеволията на тия комунисти? — попита червенокосият след излизането на Льоренте. — Къде остана свободата на действията ни, другари безвластници? …

Въпросът бе зададен патетично и удари безвластниците тъкмо в най-чувствителното място на сърцата им, но донасянето на мансанилята им попречи да порицаят Льоренте. Учителят от Аранда, най-кръвожадният от всички атентатори в света, раздели братски виното, като на себе си сипа най-малко. От единствената бутилка десетте чаши се напълниха едва до половината което изпъкна в неприятен контраст с изобилните разнообразни вина и остатъците от богатата вечеря върху масата на плутократите. Тоя именно факт бе отбелязан неволно с горчива размяна на погледи от работниците.

— Мирише ми на тупаница — произнесе Джек.

— Няма да стане нищо — раздразнено каза Фани.

Тя бе много разстроена от неприятното усещане на виновност, което обстановката създаваше у нея, виновност за това, че по-миналата вечер бе загубила с пълно равнодушие в казиното на Сан Себастиан три хиляди пезети, докато на света имаше хора, които събираха сантими, за да си поръчат бутилка мансаниля. А тия хора цяла седмица бяха работили в задушната атмосфера на леярниците в Билбао, докато тя не вършеше нищо. Стори й се, че всичко това бе подло, много подло, за да бъде прието като естествено.

— Мюрие, умееш ли да се боксираш? — попита Джек.