Светослав Тертер
- Автор: Вазов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светослав Тертер». Краткое содержание книги:
XXVI. Балдювата държава
На север от Преслав, в цветущата долина на Камчия, бяха Балдювите имения.
Те бяха обширни. В техните граници влазяха и три села.
Есента бе пастала.
Дърветата край реката жълтееха. Старата дъбова гора, край която минува пътя от Шумен за Преслав, част от която и днес съществува, глъхнеше вече под есенната си позлата. Дебелите дънери самотно издигаха рунтавите си клонове към небето и в мрачната им самотия вееше униние заедно с глухия шум на вятъра.
Преданието казваше, че тая гора била някога на цар Симеон. В нейната прохладна сянка той пирувал с воеводите и болярите си, когато му омръзвали шумът и тревогите на Преслав. После, от ръце па ръце, в продължение па три века и половина, тя мина във владение на бан Балдя заедно с околните земи. Константин Тихо в първите години на царуването си беше увеличил това имущество с нови земи, в награда за важни Балдюви заслуги.
Зад дъбовата гора бяха чифлишките здания — от дъски и лепен плет. А до тях се издигаше двукатен болярски замък, зидан от камък, с кула на единия край. В това жилище се настаняваше банът, когато навестяваше имуществата си.
Далеко наоколо тях се простираха ниви, ливади, лозя, паши Балдюви. По пашите се мяркаха пъстри овчи стада, чърди от говеда и коне. Годината беше плодородна, житниците пращяха от жито, бъчвите от вино, наляно неотдавна. Купове необелени царевици стоеха под стрехите на чифлика. Гръцки търговци идеха отдалеко да купуват храни, защото в Мала Азия и в Южна Тракия нивята бяха повредени от суша и буболечки.
Освен ратаите, които работеха собствените земи на Балдя и които се подсланяха в поменатите чифлишки здания, бяха под Балдювата власт и жителите на трите села. По тогавашните полуфеодални обичаи тия селяни бяха прикрепени към земята си, без право да я отчуждават или напущат. Те я обработваха за своя сметка, но със задължение част от произведенията си да дават на болярина или вместо това друго веществено даждие и определено число дни в годината да работят на болярина сборно (на тлъка), било в полето му, било в къщата му. Такива зависими селяни се наричаха тогава отроци и парици. Както във Византия и Сърбия, и в България съществуваше крепостното състояние. Но то не беше робство: отроците владееха собствена земя, но само се лишаваха от правото да се местят. Подчиненоста им се изразяваше само в ограничение личната свобода и в даждието на господаря. Нито духовният сан, нито военното звание не избавяха селянина от тая зависимост. Крепостният свещеник принадлежеше на болярина, които го хранеше и обличаше. Отроците обаче бяха отегчени от други още тегоби: работеха царските земи, зидаха крепости и отиваха па война. Със зидане крепости бяха натоварени и гражданите от града, дето се издигаха тия постройки.
Само отроците по манастирските имущества бяха освободени от тия тегоби.
Такива села с хората им и земите им тогава се раздаваха от царете на болярите за принесени услуги на държавата. Особено се радваха манастирите на такива великодушни дарявания от благочестивите владетели.
Но отроците в болярските владения въпреки закона бяха повечето пъти зле потискани и грабени от своите самовластни господари. Глухо негодувание царуваше против тия своеволия на силните. Затова и богомилската ерес беше най-разпространена между простия народ, понеже при другото богомилите проповядваха, че човек не е задължен да работи на своя господар, и силно въставаха против ангарията. На това свободолюбиво учение, при толкова други нелепи религиозни доктрини, на богомилството, се дължеше големия му успех и разпространение из всички класове на народа, особено из селянията.
XXVII. Тлъка
Една вечер, в първите дни на октомврия, бяха се събрали на двора на чифлика стотина селяни и селянки на тлъка да белят папури.
Обикновените при такива тлъки весели разговори, песни и шеги не млъкваха.
— Хайде работете, хора — казваше една възрастна невяста, пълна и червендалеста, като сръчно въртеше за ушите царевицата, за да направи клуп. — Работете, че булгура ври на огъня. Който не бели, вълци го изели.
— Аз огладнях, дайте булгура — казваше един снажен момък с кривната на ухо шапка, като събличаше със силните си пръсти бялата шума на царевицата.