Граф Монте Кристо [bg]
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Год: Public Domain
- ISBN: 978-5-699-32438-5
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Граф Монте Кристо [bg]». Краткое содержание книги:
Толстый роман, не отпускающий до последней страницы, «Граф Монте-Кристо» – классика, которую действительно перечитывают.
— Вие се заканвате! — извика тъмничарят, като се дръпна крачка назад и се приготви да се брани. — Решително умът ви не е на място: абатът започна като вас, след три дни вие ще буйствувате като него; за щастие има подземни килии в замъка Иф.
Дантес грабна столчето и го завъртя над главата си.
— Добре, добре — рече тъмничарят. — Добре, щом искате непременно, аз ще уведомя управителя.
— На добър ти час! — рече Дантес, като сложи столчето на пода и седна на него с клюмнала глава и блуждаещ поглед, като че наистина почваше да полудява.
Тъмничарят излезе и след малко се върна с четирима войници и един капрал.
— По заповед на управителя — рече той — свалете затворника един етаж под този.
— В подземието значи — рече капралът.
— В подземието: лудите трябва да се поставят заедно с лудите.
Четиримата войници хванаха Дантес, който изпадна в някакво безразличие и ги последва без всякаква съпротива.
Те го помъкнаха петнайсет стъпала надолу и отвориха вратата на една подземна килия, гдето той влезе, като шепнеше:
— Прав е, лудите трябва да се поставят на едно място с лудите.
Вратата се затвори и Дантес тръгна напред с изпружени ръце, докато не напипа стената; тогава седна в един ъгъл и остана там неподвижен; очите му, свиквайки малко по малко с тъмнината, започнаха да различават предметите.
Тъмничарят имаше право: Дантес насмалко не полудя.
(обратно)IX. ВЕЧЕРТА НА ГОДЕЖА
Вилфор, както казахме, се запъти към площад Гран Кур и когато влезе в къщата на мадам дьо Сен Меран, намери гостите, които беше оставил на трапезата, да пият кафе в салона.
Рене го очакваше с нетърпение, което споделяха и всички останали. Затова го посрещнаха с всеобщо възклицание:
— Е, главорезо, опора на държавата, роялистки Бруте — извика един, какво има? Хайде разказвайте!
— Да не се готви нов терор? — попита друг. — Да не би корсиканският людоед да е излязъл от леговището си? — запита трети.
— Госпожо маркизо — рече Вилфор, като се приближи до бъдещата си тъща, — моля да ме извините, че съм принуден да ви оставя… Господин маркизе, ще ми позволите ли да ви кажа две думи насаме?
— Как, значи наистина е сериозно? — попита маркизата, съзряла облака, който помрачаваше челото на Вилфор.
— Толкова сериозно, че съм принуден да се сбогувам с вас за няколко дни; и тъй — продължи той, като се обърна към Рене, — вие виждате, че работата е сериозна.
— Заминавате ли? — извика Рене, безсилна да скрие вълнението, което й причиняваше това неочаквано съобщение.
— Уви, да — отговори Вилфор, — налага се.
— А къде отивате? — попита маркизата.
— Това е съдебна тайна, госпожо маркизо, но ако някой има поръчки за Париж, един мой приятел тръгва за там тази вечер и ще се заеме с тях на драго сърце.
Всички се спогледаха.
— Вие искате да поговорите с мене? — попита маркизът.
— Да, ако обичате, да минем във вашия кабинет.
Маркизът взе Вилфор подръка и излезе с него.
— Е, какво става? — попита маркизът, когато влязоха в кабинета. — Говорете.
— Нещо извънредно сериозно, което налага веднага заминаването ми за Париж. Сега, маркизе, извинете ме за грубия ми и нескромен въпрос, имате ли ренти от държавата?
— Цялото ми състояние е в облигации; шестстотин-седемстотин хиляди франка приблизително.
— Тогава продайте ги, маркизе, продайте ги или вие сте разорен.
— Но как искате да ги продам оттук?
— Вие имате борсов посредник, нали?
— Да.
— Дайте ми писмо до него; нека той ги продаде, без да губи нито минута, нито секунда; може би дори аз ще пристигна твърде късно.
— Поврага рече маркизът, — да не губим време.
И той седна до масата и написа до своя борсов посредник писмо, с което му заповядваше да продаде облигациите на всяка цена.
— Сега освен това писмо — рече Вилфор, като го скъта грижливо в портфейла си — трябва ми още едно.
— До кого?
— До краля.
— До краля ли?
— Да.
— Но аз не се наемам да пиша така на негово величество.
— Пък и аз не го искам от вас, но ви моля да го поискате от господин дьо Салвьо. Той трябва да ми даде писмо, с което ще мога да проникна при негово величество, без да се подхвърлям на всички формалности, свързани с една аудиенция, и да губя ценно време.
— Ами вашия министър на правосъдието? Той има право на свободен достъп в Тюйлери и чрез него вие можете всяка минута от денонощието да отидете при краля?
— Да, разбирам, но защо ще деля с друг заслугата за известието, което нося? Разбирате ли ме? Министърът на правосъдието ще ме измести съвсем естествено на втори план и ще ми отнеме цялата награда. Ще ви кажа само едно, маркизе: ако аз пристигна пръв в Тюйлери, попрището ми е осигурено, защото ще направя на краля услуга, която той никога няма да забрави.