Самотният скиор
- Автор: Инис Хемънд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богомил Бенев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотният скиор». Краткое содержание книги:
— Завиждам ти за безподобното самочувствие — заядох се аз. Предполагам, че в гласа ми се е прокраднала нотка на раздразнение, защото Джо вдигна учуден поглед и ме потупа по ръката.
— Ще ти потръгне, не се безпокой. Един-два успеха и вече никой няма да ти натяква със съвети — ще си научил всичко, но дотогава ще остарееш и няма да си им потребен. Аз сега съм на върха. Никой на нищо не може да ме учи по операторската работа. Но това няма да е вечно. След няколко години ще се появят млади момчета с нови идеи, които аз няма да съм в състояние да разбера, и тогава ще настъпи краят. Така е в нашия занаят. Енглес ще ти каже същото.
Оставих го да си мърмори и излязох на терасата. Мейн ме чакаше там. Само един-два успеха! Много му е лесно да говори така! А аз дори не бях започнал първия си сценарий. Ските ми бяха почти топли, като ги взех от стената, на която бяха подпрени — слънцето ги беше нагряло. Но въпреки че грееше топло, то не оказваше никакво влияние върху снега, който си оставаше твърд и замръзнал.
Започнахме да се катерим направо през девствен, непокътнат сняг, докато стигнем пътеката за Пасо дел Кристало. То не беше пътека в истинския смисъл на думата, а по-скоро няколко следи от ски, леко поръсени през нощта от новия снежен прах. Не личеше да е много използван маршрут.
— Предполагам, че познавате пътя — казах аз.
Мейн се спря и обърна глава:
— Да. Тази година още не съм минавал по него, но преди често съм ходил по този маршрут. Не се тревожете, че не взехме водач. Посоката е право нагоре, докато стигнем почти до върха на прохода. След това има едно отвратително изкачване — и сме на самия връх — точно на десет хиляди стъпки височина. Може да се наложи да се катерим последната част без ски. След това тръгваме по глетчера — около километър. На него трябва да има много сняг. След тази отсечка започва най-обикновена писта надолу към Карбонин. — Той се обърна отново напред и продължи да бие пъртина пред мен, като се отблъскваше силно с щеките.
Ако бях малко по-разумен да погледна маршрута на картата, преди да тръгнем, никога не бих се решил. Пистата, за която говореше Мейн, не е писта за начинаещи и дори на картата изглежда доста страшна. Има най-малко километър изкачване към глетчера, което е отбелязано с пунктир, означаващо „труден маршрут“, а след това започва самият глетчер. И от двете страни — откъм „Кол да Варда“, и откъм Карбонин червените стрелки, обозначаващи „лавина“, са в посока към двете пътеки.
Докато се катерехме право нагоре, преодолявайки отделни стръмни места на зигзаг, аз бегло забелязах какво ни очаква напред. Отляво външните бастиони на Монте Кристало се издигаха над нас като кули — плътна стена от струпани островърхи ръбове. Отдясно, наклонено към нас, се спускаше огромно снежно поле, приличащо на колосален лист хартия, забоден за синьото небе с острата игла на един-единствен връх. Ние се катерехме по ниските склонове на този връх. Вече нямаше никаква пътека. Свистящият през прохода вятър беше помел напълно следите на скиорите от предишните дни. Бяхме сами в една бяла вселена и пред нас проходът се издигаше на търкалящи се една върху друга снежни дюни към острия скалист зъб, който бележеше върха. Всичко блестеше под лъчите на слънцето и голите канари, които стърчаха над нас, нямаха никаква топлинка в своята окраска. Изглеждаха студени и черни.
Предполагам, щях да се върна тогава, но от Мейн се излъчваше чувство на сигурност. Нито веднъж не спря, за да свери посоката. А и аз вече се чувствувах напълно спокоен върху ските. Сковаността бе изчезнала и въпреки че изкачването бе трудно и не бях трениран, аз се чувствувах напълно в състояние да се изкатеря докрай. Тревожеха ме единствено самотата и спотаената мисъл, че трябваше да вземем водач по маршрут като този.
Дори веднъж казах на глас:
— Смятате ли, че трябва да изкачваме върха на глетчера без водач?
В това време Мейн правеше със ските си обръщане чрез пристъпване. Той погледна надолу към мен явно развеселен.
— Не е и наполовина толкова опасно, колкото да кацаш с парашут на осеян с мидени черупки бряг — ухили се той. След това прибави по-сериозно: — Ако искате, ще се върнем. Но ние почти изкачихме най-трудната част. Вижте дали ще можете да се справите с това, което ни остава. На всяка цена искам да се изкача до върха и да погледна оттам надолу към глетчера. Но не ми се качва сам.
— В никакъв случай — отвърнах аз. — Съвсем спокойно ще се изкатеря. Просто смятах, че трябваше да вземем водач.
— Не се тревожете — отвърна той весело. — По тоя склон е почти невъзможно да се загубим. С изключение на една малка отсечка под самия връх ние през цялото време ще вървим в прохода.