Война на световете
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Война на световете». Краткое содержание книги:
Без съмнение мисълта, която занимаваше най-много тези хиляди бодърствуващи умове, както занимаваше най-много и моя ум, беше загадката — доколко те ни разбират. Дали схващат, че сме милиони и сме организирани, дисциплинирани и действуваме с общи сили? Или си обясняват бълването на нашите оръдия, внезапното жилване на снарядите ни, упоритата ни обсада на техния стан, както ние бихме си обяснили яростното единодушно нападение на разбунен кошер пчели? Нима те си въобразяват, че могат да ни изтребят докрай? (По това време никой не знаеше каква е тяхната храна.) Стотина такива въпроса се блъскаха в главата ми, докато наблюдавах исполинската фигура на този страж. А дълбоко в подсъзнанието ми живееше увереността в огромните неизвестни сили, които ги причакваха към Лондон. Дали са изровили вълчи ями? Дали барутният завод в Хаунзлоу е подготвен да послужи за капан? Дали лондончаните ще имат достатъчно решителност и мъжество да превърнат в нова по-голяма Москва огромния си безкрай от къщи?
После, както ни се стори, след безкрайно дълго клечане и надничане през живия плет, до нас долетя звук, напомнящ далечен екот на оръдие. Още един по-наблизо, сетне още един. И тогава застаналият до нас марсианец вдигна високо своята цев и гръмна от нея като от топ с тежък тътен, който разтърси земята. Другият до Стейнз му отговори. Нямаше никакъв пламък, нямаше никакъв пушек — само трясък на изстрел. Аз бях толкова развълнуван от тези тежки, последвали един друг изстрели, че съвсем забравих за личната си безопасност и за обгорените си ръце и се покатерих по живия плет, за да хвърля един поглед към Сънбри. В същия миг се чу втори изстрел и голям снаряд изсвири над главата ми към Хаунзлоу. Очаквах да видя поне пушек или огън, или някакво друго подобно указание за действието му. Но не видях нищо друго освен тъмносиньо небе с една самотна звездичка горе и бяла мъгла, плъзнала надлъж и нашир долу. Не се чу никакъв трясък, никакъв последвал падането му взрив. Пак настъпи тишина, мина минута, втора, трета…
— Какво стана? — попита изправеният до мене викарий.
— Господ знае! — отговорих аз.
Един прилеп прехвръкна край нас и изчезна. Далече се вдигна неясна врява и секна. Погледнах пак към марсианеца и видях, че с бързо, търкалящо се движение върви към изток по речния бряг.
Очаквах всеки миг някоя скрита батарея да открие огън срещу него, ала вечерната тишина оставаше ненарушена. Фигурата на марсианеца се смаляваше с отдалечаването му и най-после мъглата и все по-дълбокият мрак на нощта съвсем го погълнаха. Един и същи подтик ни накара да се покатерим по-нависоко. Към Сънбри нещо се чернееше, сякаш там изведнъж беше изникнал някакъв конически хълм, който закриваше от погледа ни простора нататък; а после, по-далече отвъд реката, над Уолтън, видяхме, още един такъв рид. Още докато гледахме, тези подобни на хълмове видения се снишиха и разплескаха.
Подбуден от внезапна мисъл, погледнах на север и забелязах, че там се е вдигнала трета мъглива черна могила.
Всичко се беше внезапно стаило. Далече на югоизток, още по-ясно поради тишината, чухме марсианците да си подвикват един на друг, а след това въздухът потрепери отново от далечния тътен на техните оръдия. Но земната артилерия не им отговори.
Тогава не можехме да разберем тези неща, но по-късно аз щях да узная значението на зловещите могили, които изникваха в здрача. Всеки от марсианците, застанал в описания от мене огромен полумесец, изстрелял с помощта на носената от него приличаща на оръдие цев грамаден снаряд срещу всеки хълм, горичка, купчинка къщи или друго възможно прикритие за оръдия, което можел да види пред себе си. Някои изстреляли само по един снаряд, други по два, както беше случаят с този, когото видяхме ние; казват, че марсианецът при Рипли изстрелял не по-малко от пет. Тези снаряди, при падането си на земята, се разбивали (те не избухвали) и тозчас освобождавали огромен обем тежка мастилена пара, която се виела и издигала в грамаден непрогледен кълбест облак, един газообразен хълм, който се слягал и разстилал бавно над цялата околност. И допирът на тази пара, поемането на разяждащите й частици носело смърт на всичко, което диша.
Тя беше тежка, тази пара, по-тежка от най-гъстия дим, и затова след първоначалното буйно излитане нагоре и бликване, дължащи се на удара, тя се слягаше във въздуха и заливаше земята по-скоро като течност, отколкото като газ, не се задържаше по възвишенията, а се стичаше в долините, рововете и коритата на потоците, както съм чувал да става с въглеродния двуокис, който изтича от вулканични пукнатини. А там, където попадаше върху вода, ставаше някаква химическа реакция и повърхността мигновено се покриваше с особена прахообразна пяна, която бавно потъваше, а над нея се образуваше нова. Тази пяна беше съвършено неразтворима и странното е, че въпреки незабавното смъртоносно действие на газа човек можеше да пие прецедената от нея вода. Парата не се разсейваше, както би се разсейвал истински газ. Тя висеше на плътни облаци, мудно течеше надолу по естествения наклон, тежко се придвижваше, гонена от вятъра, много бавно се съединяваше с мъглата и атмосферната влага и падаше на земята във вид на прах. Ние все още не знаем съвсем нищо за свойствата на това вещество; знаем само, че то съдържа неизвестен елемент, който дава група от четири ивици в синята част на спектъра.