Нерви

Кюртирах я сам в един от кабинетите на академията, докато сестрата и докторът бяха на митинг против американската агресия във Виетнам. По онова време абортите бяха забранени, а докато успея да изработя на Сточна гара четиристотин лева, за да й го направи някой незаконно, тя сигурно щеше да влезе в третия или четвъртия месец... Преди това опитахме с нашия асистент по гинекология, ни аборти... За да се справи по-успешно с това, с което аз, самонадеяният и отчаян студент третокурсник, не можах да се справя както трябва... — Усещам как нервите ми започват да не издържат и за да не избухна съвсем, отварям клапата, вдигайки само един тон. — Разкайвам се за хиляден път и за хиляден път те моля да ми простиш, че се съгласих да убием нашето първо и единствено дете... Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е! — отвръща тя със сдържана, но нескривана ненавист. — За тебе!... А за една майка, на която са убили детето, или за жена, на която са отнели възможността да стане майка, Господ още не е измислил нещо, което да бъде достатъчно...

— Ако моето самоубийство би могло да изкупи нашата вина, не бих се поколебал нито секунда, уверявам те! — тръсвам през зъби, така съм кипнал, че гледам на заричането си почти сериозно, но на нея това, естествено, не й стига, очевидно смята, че ако ще се самоубивам, трябва да го правя не по взаимна заслуга:

— Когато говориш за вината, много те моля, не употребявай множествено число.

Тъй като въпросът за моята лична вина сме го дискутирали, както вече казах, многократно и донякъде сме го изяснили (естествено, в смисъл че цялата вина е моя), решавам, че най-сетне е време да й припомня някои неща от близката предистория на самото убиване на детето:

— Извинявай... Просто забравих, че не ние, а само аз съм искал тогава тоя аборт... Че съм настоявал за него, воден също така от своя егоизъм, от нелюбовта си към теб и подтикван от своята безотговорност — моите основни качества, доказвани непрекъснато през целия ни следващ двайсет и няколко годишен съвместен живот. Добре ли съм запомнил?

— Не! — влиза в моя тон тя. — Пропусна да кажеш, че аз съм настоявала не по-малко от теб, защото още не ми се е искало да ставам майка... Защото още съм се чувствувала малка пикла, на която повече й е харесвало да танцува туист и шейк, отколкото да пере надрисканите гащички на някакво си неочаквано и нахално втурнало се в живота ни малко идиотче... А аз добре ли си спомням?

Опитът на Ани да отрече чрез саркастичната си тирада всичко онова, което изреди в съдържанието й, е толкова неочакван и шокиращ, че едва ли ще мога да разбера веднага как трябва да тълкувам всичко, което съм чул. Досега винаги сме спорили за причините на грешката в моята хирургическа намеса и деликатно бяхме заобикаляли първопричината за нещастието. Всъщност трябва да кажа, че деликатността я проявявах аз, защото, разбирайки напълно болката й, не исках да прибавям към нейните въглени още един — тоя за собствената й вина. Смятах за достатъчно и това, че той непрекъснато прогаря кошмара на дните и нощите й... А сега изведнъж се оказва, че едва ли не деликатният измежду нас е била тя и само от едната си човещина към едната ми вина не е прибавяла и другата. Е, да, но човещината е до време, поне моята.