За Япония — като за Япония

— Ако вие, Кането сан сте изумително способен човек, какъвто наистина мисля, че сте?… — спирам и поглеждам Кането.

Кането не е поласкан. В Япония тия думи: изумително, изключително и т.н., когато се отнасят до отделния човек, нямат, както се вижда, никаква особена стойност. Той просто чака да продължа въпроса си.

— Ако вие — казвам — все пак сте много талантлив, а аз — представете си, съм президент на конкурентната ваша фирма, познавам ви, зная какво можете и на мен ми трябва именно такъв човек като вас за главен инженер…

Кането сан кима.

— И ето, аз ви предлагам да напуснете фирмата, в която работите като един от стоте, да речем инженери-конструктори, за да дойдете при мене като един от тримата главни инженери…

— Вие няма да го направите, вие никога няма да ме поискате — лицето му се изчервява.

— Как няма да го направя, като съм заинтересован?…

— Няма — колкото меко, толкова и категорично повтаря Кането. — Вие не сте заинтересован…

— Не ви разбирам — кой не е заинтересован и къде по тая наша, превърнала се в сметачна машинка земя, кой, викам, не е заинтересован да вземе за главен инженер един наистина способен човек? И кой, пак по тая претъпкана със сметачни линийки земя, ще се откаже от петорно или шесторно увеличение на заплатата си и от редови инженер да стане главен инженер?

— Ами — казва Кането, забелязвайки моето пълно недоумение — вие ще се откажете. Да кажем, че настоявате да ме вземете за главен инженер… В момента при вас има вече няколко души, които са постигнали според стажа си, опита си и събраните точки до степента да бъдат назначени за главни инженери. Вие ще им сложите нов човек, който е прескочил степените на йерархията. У нас това не е прието. Това ще ви представи като президент, който не държи на традицията, който не уважава десетилетния труд на хората, с които работи — това в края на краищата ще ви компроментира пред всички, защото аз няма да съм нито по-опитен, нито по-можещ от тия ваши инженери, на които вече е дошъл редът да станат главни инженери, но можете да загубите и сигурно ще загубите всичко, до което сте стигнали. У нас това не се прощава.

Ако бях момиче, щях да си прехапя устните — не само от логиката на неговите разсъждения, но и от яките, непоклатими подпори, с които тая стълбица нагоре е окована… После ще мисля по думите на Кането. Докато не е отворил папката с чертежи, за да ми покаже, че съм прекалил с времето, искам да му задам въпроса от другата страна — той пък защо няма да се съгласи.

— Никой у нас не напуска фирмата, в която работи. Това е белег на лош вкус и на лошо възпитание. Това не се прощава нито от фирмата, която напускаш, нито се цени от фирмата, в която отиваш. Нали щом веднъж си го направил, можеш да го направиш и втори път. Освен това, у нас има неписано златно правило, който напусне фирмата си доброволно, той не може да заеме същия пост в друга фирма. За по-висок да не говорим — това е недопустимо… А най-често той губи всичките си точки, които е натрупал, всичките привилегии, които прилежанието и стажът му са дали, стигат до нулата… Така че това е едно, което никак не е маловажно. Но, има и друго — да речем, че вие сте частна фирма, а аз идвам от държавна. Вие все пак успявате да прескочите тия наши общовалидни закони. Нали тези, които аз ще прередя, никога няма да ми простят. Нали те ще ми дават винаги толкова лоши точки, че просто ще ме смъкнат оттам само след няколко години, нали… — той замълча, — едни такъв прецедент ще развали атмосферата във фирмата… Това ще се разнесе из поделенията на фирмата, това ще означава, че след един прецедент може да последва и втори… Това ще разстрои въобще работата на фирмата и може да я доведе до фалит… Мерките за сигурност и стабилитет са грубо нарушени. Всичко, което е привързало хората о тая именно фирма, ще се разпадне като верижна реакция…