Звезден прах [Stardust - bg]

— Ядем само мрак и пием само светлина. И н-не съм гладна. Самотна съм и съм уплашена, и ми е студено, и съм н-нещастна и п-пленена, но не съм гладна.

— Не плачи — каза Тристан. — Ще отида в селото и ще взема нещо за ядене. Ти ме изчакай тук. Еднорогът ще те защити, ако някой дойде. — Той вдигна ръце и внимателно я свали от гърба на животното. Еднорогът разтърси грива и спокойно започна да пощипва тревата около дъба.

Звездата изсумтя.

— Да те чакам тука ли? — попита и вдигна веригата, която ги съединяваше.

— О — каза Тристан. — Дай си ръката.

Тя му протегна китката си. Той се опита да развърже веригата, но тя не искаше да се развърже.

— Хм — каза Тристан и подръпна примката около собствената си китка, но веригата не пожела да пусне и нея. — Май съм също толкова вързан за теб, колкото и ти за мен.

Звездата отметна косите си, затвори очи и въздъхна дълбоко. След това ги отвори, възвърна си самообладанието и каза:

— Да няма някаква вълшебна дума или нещо такова?

— Не знам никакви вълшебни думи — отговори Тристан и вдигна веригата. Тя проблесна в червено и пурпурно под лъчите на залязващото слънце. — „Моля“? — По веригата преминаха вълнички и примката се изхлузи от китката му.

— Ето. — Той подаде на звездата своя край на веригата. — Ще гледам да не се бавя. И ако някой от дребосъците в дърветата ти запее тъпи песни, не го замеряй с патерицата си, за бога. Само ще ти я откраднат.

— Добре.

— Налага се да се доверя на честта ти на звезда, че няма да избягаш.

Тя докосна счупения си крак.

— Известно време няма да мога да бягам — каза основателно и на Тристан му се наложи да се задоволи с този отговор.

До селото имаше половин миля. Тъй като беше далеч от оживените пътища, нямаше странноприемница, но възпълната старица, която му съобщи този факт, настоя да влезе в къщата й и сложи пред него дървена купа с ечемичена каша с моркови и чаша бира. Той смени батистената си кърпа за бутилка бъзова настойка, пита зелено сирене и торба непознати плодове: бяха меки и мъхнати като праскови, но бяха сини като грозде и миришеха малко на зрели круши; жената му даде и овес за еднорога.

Тристан тръгна към поляната и задъвка един сочен, мек и много сладък плод. Зачуди се дали звездата, ще иска да опита и ако поиска, дали ще й хареса. Надяваше се да остане доволна от нещата, които е донесъл.

Отначало реши, че сигурно е сбъркал мястото и че се е изгубил в лунната нощ. Не: дъбът беше същият, този, под който беше оставил звездата.

— Ей? — извика. Светещи червеи и светулки проблясваха в зелено и жълто в тревата и клоните. Никой не му отговори. Тристан се почувства като пълен глупак и стомахът му изстина. — Ей? — извика отново. И отново не получи отговор.

Хвърли торбата овес на земята и я ритна.