Храмът на ветровете

Сгъна листа и го подаде на Райна.

— Следвайте го от разстояние. Изчакайте, докато си устроят лагер, чак тогава му предайте бележката. Кажете му, че съм казала, че е важно. Ще бъде тъмно и той няма да ви отпрати в нощта.

Райна разкопча две копчета на кожената си дреха и пъхна листа между гърдите си.

— Ще се ядоса, но на теб.

Калан се усмихна.

— Нашият голям приятел не ме плаши. Знам как да разсея смръщения му поглед.

Райна се усмихна съзаклятнически.

— Забелязах. — Хвърли един поглед на доволния на вид Иган. — Да изпълним задължението си и да занесем бележката на Господаря Рал. Ще са ни необходими бавни коне.

Щом двамата тръгнаха, Калан погледна застаналата нащрек Кара и почука на вратата.

— Влез — чу се приглушеният глас на Надин.

Кара последва Калан, която не възрази. Знаеше, че дори да бе казала на Морещицата да чака отвън, Кара нямаше да изпълни заповедта. Тя не обръщаше внимание на заповеди, които според нея можеха да й попречат да се грижи за сигурността на Калан или Ричард.

Надин преподреждаше нещата си в протъркания сак. Главата й висеше ниско, очите й се взираха в чантата, гъстата й коса бе паднала надолу и закриваше лицето й. От време на време пъхаше ръката си с кърпичката под воала от коса.

— Добре ли си, Надин?

Надин подсмръкна, но не вдигна глава.

— Ако искаш да видиш най-големия глупак, когото Духовете някога са виждали, ето го пред теб.

— Шота ме е изигравала също тъй жестоко. Знам как се чувстваш.

— Разбира се.

— Имаш ли нужда от нещо? Ричард заръча да се погрижа да ти бъде осигурено всичко необходимо. Тревожи се за теб.

— Колкото прасетата могат да хвърчат. Просто иска да изчезна от прекрасната ти стая и да хващам пътя за дома.

— Не е вярно, Надин. Той ми каза, че си добър човек.

Надин най-сетне се изправи и отметна част от косата си зад раменете. Избърса си носа и пъхна кърпичката в джоба на синята си рокля.

— Извинявай. Сигурно ме мразиш. Нямах намерение да се изтърсвам ей така и да ти отмъквам мъжа. Не знаех. Кълна се, не знаех, иначе никога нямаше да го направя. Мислех… ами, мислех, че и той ме… Думата „иска“ потъна в шума от сълзите й.

Калан се развълнува при опита да си представи опустошението в душата на човек, загубил любовта на Ричард, и това я изпълни със съчувствие. Тя прегърна успокоително Надин и я сложи да седне на леглото. Надин отново извади кърпичката си и я притисна върху носа си, докато се опитваше да спре хлиповете си.

Калан седна на леглото до жената.

— Защо не ми разкажеш всичко, за теб и Ричард, ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре? Понякога по мага ако някой те изслуша.

— Чувствам се толкова глупаво — Надин отпусна ръце в скута си и се опита да спре да плаче. — Грешката си е моя. Винаги съм харесвала Ричард. Всички го харесваха. Той е мил с всички. Никога не съм го виждала такъв като днес. Изглежда толкова различен.

— В известен смисъл наистина е различен — каза Калан. — Дори в сравнение с миналата есен, когато се за познахме. Преживя много неща. Трябваше да пожертва предишния си живот и да бъде подложен на изпитанието на събитията. Трябваше да се научи да се бие на живот и смърт. Трябваше да приеме факта, че Джордж Сайфър не му е истински баща.