История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001
- Автор: Константинов Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на България с някои премълчавани досега исторически факти 681–2001». Краткое содержание книги:
Съгласно този договор, наречен официално прелими-нарен (предварителен), се създавало автономно трибутар-но княжество България със свое правителство и войска. Границите на Българското княжество обхващали цяла Северна България с Южна Добруджа, цяла Тракия без Гюмюрджина и Одринско, но с обширен излаз на Бяло море и цяла Македония без Солун и Халкидическия полуостров.
Румъния получавала Северна Добруджа за сметка на отстъпената от нея на Русия Бесарабия. Сърбия като „компенсация“ за участието си в последния момент на войната, получила Нишка област и Поморавието. Така още с подписването на Санстефанския договор започнало официално раздаването на български земи. Въпреки това, след петстотин години робство, България възкръснала за свободен живот, при това почти в етническите си граници.
Санстефанска България била достоен завършек на многодетната националноосвободителна борба на българския народ и на освободителната Руско-турска война.
Договорът подписан в Сан Стефано потвърждаваше всъщност (с някои орязвания на българските земи) онази територия на българската етническа общност (живяла близо хиляда години като компактна цялост и запазена като такава през цялото робство), която беше утвърдена със султанския ферман от 1870 г. и с приетите за разглеждане от Цариградската посланическа конференция на великите сили през 1876/1877 г. две автономни български области — Западна със столица София и Източна със столица Търново, включващи общо основните български етнически части — Мизия с Добруджа, цяла Македония и голяма част от Тракия. Така до момента, в който се поставят подписите на Санстефанския договор, всички европейски велики сили — Турция, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Русия — са признали етническата цялост на българската народност — като територия, население и култура.
Това не е изблик на национална романтика с късна дата, нито опит за някакъв тенденциозен намек, а история на България и история на Европа към 19 февруари 1878 г. Защото независимо от всичко, което се случи след това, това припознаване извършено трикратно — със султанския ферман, на Цариградската конференция и при подписване договора в Сан Стефано — е част от европейската историческа Действителност за момента и никой не може да го отрича.
Освен Българското опълчение, което в разгънат състав е надхвърляло 12 000 души, събрани от трите основни етнически части на България — Мизия, Тракия и Македония и бесарабски българи, в Освободителната война участват пряко или косвено и хиляди други българи — като разузнаване, доброволчески отряди, охраняващи въоръжени чети — над 55 000 души. Като прибавим към тях заетите в обозното осигуряване наши сънародници, общото участие на българите във войната надхвърля 80 000 души. В руско-турската освободителна война загиват към 53 000 войници от руската императорска армия, около 8000 румънци и над 34 000 българи — пряко или косвено заангажирани във военните действия. Към тях не спадат и хилядите български мъже, жени и деца от мирното население, жертви на башибозушки изстъпления, репресии или мародерски налети.
Така че не само Априлското въстание, но и прякото масово участие на българите в Освободителната война е заслуга, принос и достойнство на народа ни за извоюване на свободата си. Факт, който за жалост през последните десетилетия, а в известен смисъл и преди, беше съзнателно или несъзнателно премълчаван.
БЕРЛИНСКИЯТ КОНГРЕС. РАЗКЪСВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕТНИЧЕСКА ОБЩНОСТ
Почти непосредствено след приключване на войната и подписването на Санстефанския договор, европейската дипломация влязла незабавно в действие. Повдигнат бил въпросът за тайното Будапещенско споразумение от януари-март 1877 г., подписано от Австро-Унгария и Русия. Австро-Унгария дори предлагала международна конференция по прелиминарния Санстефански договор още през февруари 1878 г. Преговорите, които руското правителство започнало по този повод с Австро-Унгария, почивали на относително благоприятни предложения на Виена. Австроунгарският външен министър Андраши приемал България да остане неделимо княжество с излаз на Бяло море, но западната граница да се простира до р. Вардар. От Петербург обаче бавели отговора под влияние на различни фактори. От една страна стоял безспорният успех от войната, но от друга се явявало колебание по създаването на толкова голяма българска държава. Това се подкрепяло и от дипломатическите попълзновения на Гърция, Сърбия и Черна гора и техните покровители. Безспорно е било, че при такива благоприятни предложения на Австро-Унгария сключването на предварително споразумение с Виена (основният конкурент на руската политика на Балканите и партньор в подписването на споразумението от януари 1877 г.) е щяло да постави европейските велики сили пред свършен факт. Германия е заемала неутрална позиция по въпроса, а Италия и Франция са изявявали само известно недоволство от излаза на България на Средиземноморския басейн. При такива условия останала сама Англия едва ли би се противопоставила на европейския концерт. Коз в ръцете на англичаните обаче било времето, което без свикване веднага на европейска конференция, не работило в полза на Санстефанския договор.