Меч на съдбата

— Виж ти! Учтиво, нито дума в знак на протест. Знаех си, че слуховете за теб са преувеличени. Иска ми се да можеше ти да поискаш моя меч, да видиш какъв щеше да е отговорът ми.

— Хей, Цикада! — извика кметът. — Пусни го. Елате тук, господин Гералт, по-живо. Здрасти, здрасти. Отдръпнете се, господа търговци, оставете ни насаме. Вашите интереси ще трябва да отстъпят пред значително по-важните градски дела. Оставете петицията си на секретаря ми!

Демонстративната любезност на посрещането не подлъга Гералт. Той знаеше, че това е просто елемент от пазарлъка. Търговците бяха получили малко време, за да преценят дали подкупите са достатъчно високи.

— Обзалагам се, че Цикада се е опитал да те провокира. — Херболт махна небрежно с ръка в отговор на също толкова небрежния поклон на вещера. — Нека това не те притеснява. Цикада се хваща за оръжието изключително и само по моя заповед. Наистина, това не му харесва особено много, но докато плащам, е принуден да се подчинява, иначе ще хваща пътя. Не се притеснявай.

— За какъв дявол са ви такива като Цикада, кмете? Нима тук е толкова опасно?

— Не е опасно, защото плащам на Цикада — засмя се Херболт. — Славата му се носи надалече и това е в моя полза. Виждаш ли, Аед Гинваел и другите градове в долината на Тойна се подчиняват на наместник от Раквелерин. А в последно време наместниците се сменят всеки сезон. Впрочем, не се знае защо ги сменят, тъй като и така всеки втори е наполовина или четвърт елф. Проклета кръв и раса — всичко, свързано с елфите, е лошо.

Гералт не добави, че същото важи и за политиците, защото шегата, макар и стара, не беше смешна за всички.

— Всеки нов наместник — продължаваше самодоволно Херболт — започва с това, че сменя кметовете и градоначалниците от стария режим и слага на тяхно място свои роднини и познати. Но след онова, което Цикада направи с избраника на поредния наместник, вече никой не се опитва да ме свали от длъжност и съм най-дълго управлявалият кмет. Но ние тук си бъбрим, а животът си минава, както обичаше да казва първата ми жена, светла й памет. Да пристъпим към работата. Та що за гадина се беше настанила на сметището ни?

— Зеугъл.

— В живота си не съм чувал за подобно нещо. Надявам се, че го уби?

— Убих го.

— И колко ще струва това на градската хазна? Седемдесет?

— Сто.

— Е, хайде, господин вещер! Да не сте пиян? Сто марки за убиването на един червей, заселил се сред лайната?

— Червей или не, кмете, ял е хора — осем души, както сам твърдите.

— Хора? Как не. Чудовището, както ти казах, изяде стария Закорка, известен с това, че никога не изтрезняваше, една бабичка от селцето извън крепостта и няколко от децата на превозвача Сулирад, което не се установи веднага, защото и самият Сулирад не знае колко деца има — прави ги с такова темпо, че не смогва да ги преброи. И това ми било хора! Осемдесет.