Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
— Не ходи там. Там има цереги!
Енжин веднага се шмугна в хохиура, приклекна до Ерхаай и попита:
— Другите къде са?
— Наминай я заклаха веднага, а Курингай побягна, но я настигнаха и също я заклаха. Наминай беше виновна за всичко. Церегите само искаха да ни изгонят, а тя взе да крещи, че земята била наша и че сме били стъпили на нея първи, и те…
— Трябва да ида да видя — каза Енжин. — Едва ли е хайка. Освен това вещите ни са там.
И като се криеше зад тесегите, се запромъква към синора. Ерхаай тръгна след него, макар да сумтеше недоволно. Наистина нямаше хайка — церегите бяха насядали до разхвърляния им багаж, ядяха сушен наъс и си приказваха.
— Не разбирам защо му е на одонта сухата ивица — каза един от тях. — Та тя за нищо не става…
— Но пък е удобна за граница — отбеляза един доста по-възрастен церег.
— Тук няма никаква граница — възрази по-младият. — Изобщо нищо няма…
— Може и да няма, обаче границата си е граница — каза по-старият.
— Нищо не разбирате вие — подхвърли началникът им. — Забравихте ли, че някъде тук обикаля илбечът? Утре ще дойдат още от нашите и правим хайката. Само помнете, че одонтът заповяда да не избиваме скитниците — трябва да заловим илбеча жив. Ясно ли е? Тия двете жени бяха последните!
— Ами ако някоя от тях е била илбечка? — обади се някой.
— Глупак! — викна му друг. — Няма илбечки. Илбечите винаги са мъже.
— В закона за това не се казва нищо — отсъди началникът, — така че ще задържаме всички.
— Интересно обаче — пак почна първият — какво ще прави одонтът с илбеча? Нали като го хванем, и е мъртъв…
— Това не е наша работа. Може и да оцелее и да го накарат да продължи да строи. Дори само още един сух оройхон да направи, за Хооргон това ще е добре дошло. Нали разбираш, провинцията е малка.
— Ами ако избяга? Къде ще го търсим после?
— Няма да избяга. Нали пратиха дузината на Йомсог да пази мокрото. През сухото пък никой не може да мине — земеделците пребиват всички скитници.
Енжин реши, че няма смисъл да слуша повече, върна се назад, каза на Ерхаай да не издава и звук и зачакаха нощта. Когато мръкна, се промъкнаха покрай церегите, като дори успяха да вземат едно-друго от нещата си, и излязоха на сухото.
Да вървят през сухите оройхони наистина си беше самоубийство, но Енжин измисли как да го направят. Натъпкаха багажа си в две кошници, покриха го с харвах и смело тръгнаха по сухата ивица покрай аварите. Тук постове нямаше и, което беше по-важно, нямаше и какво да се краде, така че никой не им обръщаше внимание. Бързо прекосиха цялата страна и излязоха на брега близо до границата с държавата на старейшините. Енжин обаче не искаше да се връща там и двамата с Ерхаай започнаха да се лутат където им видят очите.
В помътения, но не и съвсем разрушен мозък на Енжин се бяха смесили две неща: омразата към далайна и недоброжелателството към всички живеещи на сухите оройхони. Единствено изгнаниците, с които нямаше какво да дели освен постеля и някое късче жирх, му се струваха достойни за съжаление. Така че Енжин издигна на брега оройхон, който се врязваше в далайна, и бързо, без да губи нито минута, тръгна на запад, където вече трябваше да са разбрали, че няма да хванат илбеча, и сигурно бяха свалили постовете.
Когато стигна там, Енжин построи оройхон, който удължи сухата ивица, но не опита да се засели на него, а пак побягна. Ерхаай го увещаваше да останат, убеждаваше го, че илбечът сигурно ще построи още нещо и ще си заживеят охолно, но Енжин изобщо не искаше да я слуша и се разделиха: Ерхаай беше достатъчно разумна да разбере, че мъжът й се е побъркал съвсем и че не иска нито да търси по-хубави земи, нито да събира кост и кожа, а тогава защо да го храни?
Енжин тръгна на изток. В обратната посока се точеше невероятно голям поток скитници. Бяха плъзнали фантастично преувеличени слухове за нови земи и безброй хора бяха зарязали всичко и бяха тръгнали да търсят щастие. Обгореният Йороол-Гуй свирепстваше като никога, но скитниците не намаляваха и постепенно се събраха основно на създадената от Енжин суха ивица — единственото място, където можеше да се живее. Което доведе до по-голяма пренаселеност, отколкото дори на сухите оройхони на вана и се почнаха кланета. Властите не бързаха да ги спират — по-удобно им беше да оставят скитниците и изгнаниците да се изтребят сами. Но размириците спряха и без наказателни мерки — защото се чу, че съвсем наблизо се появили едновременно два оройхона и че ако се появи и трети, ще има нови сухи земи. Тълпите се втурнаха натам покрай далайна и дори направо през сухите оройхони. Мълвата пък вече съобщаваше за други оройхони, появили се в друга част на страната.