Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Че каква разлика има, по дяволите, самурай или не — пророни Рибников, по навик приемайки тона на събеседника.
— И това е вярно. Давайте по същество. Къде е багажът.
— Закарах го в склад до реката, както поискахте. За какво ви е реката?
— Трябва ми. Къде точно?
— После ще ви покажа.
— Кой друг знае освен вас? Товарене, разтоварване, охрана — това си е цяло мероприятие. Хората сигурни ли са? Умеят ли да си държат езика зад зъбите?
— Ще бъдат неми като риби — отвърна Рибников сериозно. — Главата си залагам. Кога ще сте готови да го вземете?
Дрозда почеса брадата си.
— Смятаме една малка част да пратим в Сормово, надолу по реката. Утре вечер чакаме шлеп оттам. Тогава ще го вземем.
— Сормово ли? — примижа Василий Александрович — Това е добре. Изборът е правилен. Какъв е планът ви за действие?
— Ще започнем с железничарска стачка. После обща стачка. А когато на властта не й издържат нервите и пусне казаците или вземе да гърми — веднага вадим бойните отряди. Тоя път ще минем без паветата като оръжие на пролетариата.
— Кога смятате да започнете? — попита небрежно Рибников. — Трябва да е най-късно до месец.
Каменното лице на революционера се изкриви от усмивката:
— Издишате, а, синове на микадо? Изплезихте език?
По залата се претърколи смях и Василий Александрович трепна от изненада — нима ги чуха?
Обърна се рязко и се успокои.
Просто в кръчмата бяха нахълтали двама сивобради здраво попийнали кочияши. Единият не можеше да се задържи на крака и падна, другият му помагаше да стане:
— Няма страшно, Митюха — конят, дето четири крака има — и той се спъва.
От една близка маса се провикнаха:
— Такъв кон си е само за кланицата!
Разля се кикот.
Митюха понечи да напопържа подигравчиите, но дотърчаха келнерите и моментално изхвърлиха пияндурите навън да не срамят приличното заведение.
— Ех, Русийо майчице — отново се усмихна накриво Дрозда. — Чакай малко, скоро така ще те разтърсим, че ще изхвръкнеш от гащите си.
— И по гол задник ще хукне към светлото бъдеще?
Революционерът внимателно се взря в студените очи на своя събеседник.
Не трябваше да се шегувам с това, веднага проумя Рибников. Прекалих.
Няколко секунди гледаше есера право в очите, после се направи, че се предава и отмести поглед.
— Нас и вас ни обединява само едно — каза Дрозда с презрение. — Липсата на буржоазни сантименти. Само че ние, революционерите, вече сме се отърсили от тях, а вие, младите хищници, още не сте доживели дотам. Вие използвате нас, ние използваме вас, само че вие не сте ми равен, господин самурай. Вие сте само едно винтче в машината, докато аз съм архитектът на Утрешния ден, ясно ли ви е?
На котка прилича, помисли си Василий Александрович. Позволява да го храниш, но не лиже ръка. В най-добрия случай може да замърка, но и това едва ли.
Трябваше да отговори в тон, но без да задълбочава конфронтацията:
— Добре, господин архитект, по дяволите лириката. Нека обсъдим подробностите.
Дрозда си тръгна по котешки, без да се сбогува.
Когато изясни за себе си всичко, което го интересуваше, той просто стана и се изниза през вратата зад тезгяха, предоставяйки на Василий Александрович да си тръгне по улицата.
Пред кръчмата по каприте на файтоните дремеха кочияши, чакаха клиенти. Най-отпред бяха двамата одевешни пияндури. Единият съвсем се беше размазал, бе забил нос в коленете и похъркваше. Другият все още се крепеше — дори разтърси поводите, като видя Рибников.
Но Василий Александрович не взе файтон пред кръчмата — това противоречеше на правилата на конспирацията. Той тръгна по улицата и спря една от минаващите каляски.
На ъгъла с „Кривоколенни переулок“ остави една рубла на седалката, леко скочи от колата, без дори да разклати ресорите, и се шмугна в близкия двор. Дето има една приказка: помогни си сам, че и Господ да ти помогне.
Сричка шеста, в която важна роля играят опашката и ушите
Очакваше се специалният влак №369-П да пристигне точно в полунощ и нямаше съмнение, че ешелонът ще бъде точен — от всяка гара докладваха на Фандорин графика на движението. Композицията се движеше по „зелена улица“, извън всякакви разписания. Товарните, пътническите, дори експресните влакове му правеха път. И когато локомотивът с един-единствен вагон профучеше покрай редовния влак, заседнал някъде в Бологое или Твер, опитните пътници се споглеждаха и си казваха: „Началството бърза. Явно в Москва е станала някаква каша.“
Прозорците на отделния вагон бяха не просто затворени, а и плътно запердени. През цялото си пътуване между двете столици №369-П спря само веднъж да зареди, и то за не повече от четвърт час.